Поклащам глава.
— Мисля, че няма да се свестят, преди да сме се махнали оттук. При тези потрошени черепи може изобщо да не се събудят, но нека им дадем шанс. Те не са лоши момчета, знаеш, просто са войници, които си вършат работата.
Тя ме оглежда изпитателно.
— Ти си доста по-различен, отколкото си те представях.
— Не си първият човек, който ми го казва. Можеш ли да стреляш толкова добре, колкото хвърляш?
Тя свива рамене.
— Сигурно.
— Грабвай тогава тези арбалети и да продължаваме.
Докато тя събира оръжията и ги зарежда, аз не мога да се сдържа и да не огледам оценяващо интересните, приятно закръглени извивки, изпълващи робата, която ѝ бях дал. Спомням си как изглеждаше Талан през очите на Палас, но на Палас ѝ липсват хормоните, които правят тази гледка толкова изкушаваща — пък и нали знаете, малко са нещата, които могат да изглеждат толкова съблазнително, колкото пълното обожание.
Обръщам се и свалям фенера от забития в стената клин.
— Готова ли си?
— Винаги.
Тя държи по един арбалет във всяка ръка, като пистолети в ръцете на стрелец, а усмивката ѝ ми напомня за моята.
— Това май ти е забавно, а?
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че сега се сбъдва най-голямата ми мечта?
Надявам се въпросът ѝ да е риторичен; безмълвно угасявам фенера, потапяйки коридора в мрак. Оставям го на пода, открехвам вратата съвсем лекичко и поглеждам надолу към купообразния Театър на истината.
На дъното на купата лежи Ламорак, разпънат на маса върху платформа, заобиколена от нещо като прожектори. Висок мъж, облечен с някакъв странен гащеризон и с маска на лицето, реже корема му със скалпел; на дясното му бедро виждам друга рана, зашита с груб черен конец, а лявото му бедро се е подуло като шибан цепелин.
На пейките, с гръб към мен, са насядали десетина мъже и следят всяка дума на маскирания мъж — който сигурно е Аркадейл. Той казва:
— След като сме разкрили коремната стена, отново се изправяме пред няколко избора. Насекомите са подходящи и тук, всъщност дори са препоръчителни, освен ако не притежавате значителен хирургически опит. Отварянето на стената е изключително сложно — и най-лекото порязване на червата изпуска храносмилателни киселини в коремната кухина. Макар смъртта в такива случаи да е изключително болезнена, тя настъпва твърде бързо, за да е възможно провеждането на ефективен разпит. Изправяме се отново пред най-големия ни враг — шока. От друга страна, ако се чувствате достатъчно компетентни, за да отворите коремната стена, съществува голямо разнообразие от оси, чиито ларви са изключително подходящи за тази област. В записките ви ще намерите подробности за откриването и събирането им. Моля, прегледайте ги, докато аз разрежа мускула.
Стискам зъби, за да потисна надигащата се жлъчка, която пари гърлото ми.
— Това е урок. Шибан семинар по мъченията.
— Ламорак там ли е? — шепне Талан зад рамото ми. — Как изглежда?
— Зле. Лявото му бедро е проблем. Има ли друга врата?
— Не виждам. Като че ли няма.
Поемам си дълбоко дъх и бавно го изпускам.
— Значи, ще импровизираме.
Промъквам се през вратата и тръгвам надолу по широките стъпала, изсечени във варовика. Подминавам пейките, подпъхнал палци в колана си, със спокойната стъпка на човек, който разполага с цялото време на света. Учениците, които седят в ниското, като че ли не носят брони, дори кожени, нито пък оръжия. Тишал е милостив. Ламорак сигурно е забелязал движенията ми — той си поема дъх, прогонва от очите си хипнотичния поглед, с който наблюдава скалпела, и ме зяпва със спокойно изумление.
Аркадейл се обръща, проследявайки погледа му. Лицето му не се вижда зад проблясващата сребриста мрежа.
— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита учтиво той.
— Разбира се — отвръщам аз с приятелски тон. Учениците подскачат при звука на гласа ми. — Само секунда, става ли?
Изминавам последните няколко стъпала. Учениците стоят неподвижно и послушно чакат учителя си да им обясни причината за прекъсването.
Страхотно щеше да е, ако можех да изтичам право до Ламорак, но Аркадейл е умен и предпазлив, а самият Ламорак издънва номера — по лицето му се стича сълза и той изграчва:
— Каин… господи, Каин…
Идиот. Трябваше да го оставя да умре.
Аркадейл притиска ръба на скалпела към потръпващата плът над сънната артерия.
— Ммм, Каин, така ли? Каква чест. Предполагам, че си дошъл заради този тук?
Спирам се и разпервам ръце.
— Можем да преговаряме, Аркадейл. Чувам, че си разумен човек. Проста размяна: животът ти за неговия.