— Не мисля. — Той махва с ръка към учениците си. — Вържете го.
Зад мен се чува шумолене на тъкани и аз се обръщам с лице към учениците. Те се размърдват неспокойно, забили погледи в пода, в стените, един в друг — навсякъде, само не и в мен, и по сведените им очи веднага ми става ясно, че легендата за мен им е позната.
Неколцина от тях очевидно имат повече кураж, отколкото ум, и тръгват колебливо към мен, като всеки се старае да не бърза, за да не стигне първи в обсега ми.
— Смелостта ви заслужава възхищение — казвам аз с усмивка, през която все още се стичат капки от кръвта на пазача, — но това не е тест за оцеляване.
— Хайде де — изрича напрегнато един от тях, макар самият той да не смее да помръдне. — Не може да ни се опре, ако го нападнем едновременно…
Прав е, разбира се. Още двама се изправят неуверено.
Устните ми се разтягат във вълча усмивка, разкривайки колкото се може повече зъби, а изражението на лицето ми сякаш им казва: „Хайде, предизвиквам ви.“
— Така си мислеха и момчетата отвън — напомням им аз. — Те носеха брони. Имаха арбалети и тояги. Те бяха професионални войници.
Давам им няколко секунди да обмислят думите ми.
Те ме зяпват като заслепени от фарове елени.
Разпервам ръце, сякаш им предлагам групова прегръдка.
— Къде са вашите брони, деца?
Никой не отговаря.
— А сега се върнете по местата си.
Те сядат обратно на пейките. Обръщам се към Аркадейл, скръствам ръце и чакам.
— Добре тогава. — Думите му прозвучават спокойно, но гласът му е напрегнат. Той стои от другата страна на масата и по шията на Ламорак, под скалпела му, се процежда тънка струйка кръв. — Сигурно няма как да те убедя да се откажеш, но ако не си тръгнеш веднага, ще се наложи да спасяваш труп.
— Каин… — изрича дрезгаво Ламорак и подбелва очи, — накарай го да ме убие. За бога, накарай го да ме убие!
— Успокой се, бебе такова. Тук само на мен ми е позволено да убивам хора.
— Не блъфирам, Каин — казва Аркадейл.
Свивам рамене.
— Прережи му гърлото и тогава нищо няма да ме спре да ти откъсна главата.
— Тогава, значи, сме в безизходно положение. Но времето е на моя страна.
— Ти не си единственият тук, който има съюзници. Талан, в рамото.
Без никакво колебание се чува пльок; сигурно отдавна се е прицелила, умницата. Учениците скачат и започват да крещят, когато стрелата се забива в раменната става на Аркадейл и го отхвърля назад. Скалпелът звънва красиво, когато пада върху камъка, Аркадейл се гърчи на пода, стиснал здраво стоманената перка на стрелата, а от устните му се носи писклив, невярващ стон.
— Бих могъл — подхвърлям към сенките във високото — да свикна с теб.
— Хей, чувствата са взаимни — отвръща тихо тя и извиква: — Размърдай се или следващата влиза право в главата ти!
Аркадейл послушно се изправя. Пристъпвам към масата и започвам да разкопчавам каишите. Веднага щом освобождавам едната му ръка, Ламорак се вкопчва отчаяно в мен и очите му плувват в сълзи.
— Каин, не мога да повярвам… — шепне той. — Изпратили са те за мен, нали? Разбрали са, че съм тук, и са те изпратили да ме измъкнеш?
Той не може да каже кои са те, не може да произнесе имената им, не мога и аз; но това не ми пречи да му кажа горчивата истина:
— Не.
— Не? Какво искаш да кажеш с това „не“?
— Беше ми наредено да те оставя да умреш. Единствената причина да съм тук, долу, е, че искам да ме заведеш при Палас Рил. Помисли си за следващия път, когато ще си сложиш бронята и ще си препашеш меча. Като стана дума за меча ти, знаеш ли, че той е у Бърн?
Ламорак като че ли не ме чува; все още е замаян от мисълта, че общият ни работодател се интересува толкова малко от него, че е готов да го остави да бъде изтезаван до смърт.
— Мили боже, мили боже, трябва да се махна оттук…
Разкопчавам последния каиш.
— Да тръгваме тогава.
Той ме поглежда безизразно.
— Кракът ми… не мога да вървя. Кракът ми е счупен.
— Счупен? — повтарям глупаво аз.
Ламорак е едър мъж, а аз съм дребен — той тежи поне двайсет и пет кила повече от мен, а Талан е още по-дребничка.
Как, в името на всеки гаден бог, ще го измъкна оттук?
10.
Колбърг загриза кокалчетата на пръстите си. Не можеше да повярва, че Каин е толкова глупав, не можеше да повярва, че е рискувал ценния си, невероятно доходоносен живот заради Ламорак, и най-вече не можеше да повярва, че Каин е пуснал в ефир диалог, който би трябвало да е поверителна задкулисна комуникация.