Започваше да вярва, че Бордът на директорите може да е бил прав за Каин през цялото време — той може би беше изключително опасен. Със сигурност се държеше много особено, поемаше неоправдани рискове, проявяваше странна неохота да използва най-големия си талант — убиването на хора, а сега и разкриваше в ефир задкулисните заповеди!
Колбърг беше на косъм от натискането на бутона за активиране на извънредното прехвърляне, съвсем тънък косъм; последното нещо, което би желал, е половин милион директни зрители да разберат от това Приключение колко малко всъщност струва животът на Актьора.
„Добре — реши той, — нека играта да продължи.“ Ламорак беше осакатен, а Каин бе твърде прагматичен, за да пожертва живота си заради някой друг; Ламорак почти сигурно щеше да умре, а смъртта на Актьор гарантирано увеличаваше печалбите от пазара на записи.
А що се отнася до отзивите на Каин за самия него, Колбърг ги приемаше с възхитително спокойствие — той се смяташе за твърде голям професионалист, за да позволи преценката му да бъде повлияна от това, че е наричан „личинка“. Може би амфетамините също бяха изиграли своята роля; той не беше съвсем наясно с въздействието им върху настроението му. Последната обида той прибави спокойно и почти с любов към нарастващия списък от черни точки, който водеше в съзнанието си. Все някога, може би съвсем скоро, двамата с Каин щяха да си разчистят сметките.
11.
Хабрак гледаше слисано и с нарастващ гняв сплетеното, почерняло от саждите въже, което е било завързано за назъбения стоманен парапет. Пазачът, който го беше донесъл и го бе оставил на бюрото му, стоеше вдървено и разказваше как са намерили другаря си завързан и със запушена уста на покрива край обходната тераса.
— Когато си тръгнах, те тъкмо го развързваха. Според мен не е видял нищо, затова реших, че е по-важно веднага да докладвам.
— Много правилно, пазач.
„Ако наистина имаше поне малко акъл в главата си — помисли си Хабрак, — щеше да остави въжето на мястото му и да дебне дали някой ще се измъкне от комина, за да го хване.“
Но при това положение всички нарушители, които се бяха промъкнали в донжона, неговият донжон, бяха попаднали в капан. Бяха в капан и той можеше да ги хване.
— Събери всички стражи, без да вдигаш тревога — изръмжа той. — Ще слезем долу и ще претърсим всеки сантиметър. Нашите приятелчета там долу може би още не знаят, че сме по петите им. Кажи на момчетата да не си правят труда да ги залавят живи за разпит. Искам мъртъв всеки, който не е пазач и не се намира в килия или в Ямата. Застреляйте го. Безмилостно.
Хабрак се изправи и се пресегна към оръжията си.
— Искам цяла купчина тела, разбираш ли ме? Цяла купчина.
12.
— Може би щеше да е по-различно, ако не ме беше прострелял — изпъшква Аркадейл, пребледнял от болка, — но с тази рана никой няма да повярва, че съм те задържал. Освен това смея да заявя, че не съм чак толкова ценен като заложник, че някой пазач да те пусне да излезеш, за да пощадиш живота ми.
— Нямам намерение да те използвам като заложник — казвам му аз. — Млъквай.
— Каин. — Ламорак диша накъсано, докато се опитва да върже онова, което е останало от блузата му, около плиткия разрез на корема му. — Накарай го да си свали качулката.
— Не ми досаждай точно сега.
Десет нервни ученици седят на най-ниската пейка, треперят и облизват потните си горни устни. Посочвам най-едрия, който изглежда най-силен.
— Ти. Ела тук.
— Аз ли? — Той притиска длан към гърдите си, оглежда се и апатично се преструва, че съм посочил младежа, който седи до него.
— Хайде, размърдай се.
— Хей, защо избра точно мен? Нищо не съм направил…
— Талан — изричам рязко аз, — застреляй този тъп кучи син.
Той скача на крака като навито човече на пружина и започва да размахва ръце.
— Недей! Недей! Добре!
Тръгва забързано към мен, замаскирал изкривеното си от страх лице с усмивката на готов да помага човек.
— Как ти е името?
— Ру-рушал, ако ви е угодно…
— Млъквай! Ламорак. — Обръщам се и соча с ръка. — Давам ти Рушал за твой доверен жребец. Хайде, ще ти помогна да го яхнеш.
Ламорак го поглежда с присвити очи, после свива рамене и успява да се усмихне.
— По-добре е от ходенето, предполагам.
— М-моля… — заеква Рушал.
— Казах да мълчиш — напомням му аз. — Конете не говорят. Обърни се.
Рушал продължава да мърмори нещо под носа си, но послушно поема тежестта на Ламорак. И двамата пъшкат — Рушал от усилието, Ламорак от болка.