— Накарай Аркадейл да свали качулката, Каин — повтаря той с усилие. — Тогава може и да помогна… иначе — само в тежест…
Цветът на лицето му не е добър, блед като на труп, леко зеленикав, и той като че ли полага големи усилия да остане в съзнание. Диша дълбоко и бавно, старае се да не изпадне в шок — кучият син може да се окаже по-здрав, отколкото си мислех. Въпреки това изглежда така, сякаш няма сили да обяснява, затова не го и карам. Отивам на мястото, където Аркадейл се гърчи на пода.
— Добре, чу го. Сваляй маската.
Той се отдръпва от мен и обвива здравата си ръка около главата, за да задържи качулката на мястото ѝ. Вместо да споря с него, хващам перата на стърчащата от рамото му стрела и я завъртам; стоманата вибрира в ръката ми, докато задълбава в костта. Аркадейл надава вой и пуска качулката, вкопчвайки се в ръката ми; аз дръпвам маската от главата му с другата ми ръка.
Той има острите груби черти и скулестото лице на липкийски благородник и гъста коса, сплъстена от потта, която е със същия цвят като пребледнелите му от болката бузи. Диша учестено през стиснатите си зъби, сдържайки стоновете си — старае се с всички сили да не уронва липкийското достойнство.
— Стани — нарежда му Ламорак.
Пределно ми е ясно, че Аркадейл няма никакво намерение да ни сътрудничи — но кучият син наистина се изправя, разгъвайки бавно паякоподобните си крака. Поглеждам през рамо към Ламорак и разбирам какво става. На красивото му лице се е изписало познато изражение — трансценденталната концентрация на менталното зрение.
— Източника на костюма ти — мърмори Ламорак. — Донеси ми го.
Здравата ръка на Аркадейл се плъзва машинално в пазвата на пчеларския му костюм. Изцъклил очи, той произнася бавно, сякаш без да осъзнава какво прави ръката му:
— И без това няма да можете да избягате…
Не спира да дрънка празни приказки, докато ръката му изважда мъничък, лъскав черен камък с размера на грахово зърно. И преди съм виждал такива — това е грифонов камък.
Добиват се от гушите на гигантски птици с размерите на коне; камъните могат да съхраняват в себе си огромно количество магическа енергия. За разлика от драконите, които могат да използват Потока както всеки човешки заклинател или магьосник от народа на първородните, грифоните зависят изцяло от мощта на грифоновите камъни, за да могат да използват масивните си криле. Без грифоновите камъни те са толкова тромави и безпомощни, колкото може да се очаква от някой полуястреб, полулъв или други подобни природни изчадия; в техния случай те са се превърнали в бързи летци и страховити хищници — и мишена на ловците на камъни, които са ги изтребили почти докрай. Така грифоновите камъни са станали изключително редки и безумно скъпи, дори мъничките като този.
Аркадейл пристъпва машинално до Рушал и поставя камъка в протегнатата ръка на Ламорак. Устните на Ламорак се разтеглят в усмивка и очите му се притварят така, сякаш изпитва плътско удоволствие.
— Добре — промърморва той. — Сега вече можем да тръгваме.
— Чу човека — казвам аз на Рушал и кимвам към стълбите. — Давай нагоре.
Когато стигаме догоре, Рушал вече се е задъхал под стоте кила на Ламорак; това не е добре. Прескачам двамата изпаднали в безсъзнание пазачи — които все още дишат — и кимвам на Талан.
— Да се махаме оттук. Можем да залостим вратата отвън.
— Чакайте — леко изпъшква Ламорак. — Изчакайте една секунда.
— Защо?
Вместо да ми отговори, Ламорак вдига юмрука си, в който стиска грифоновия камък, и очите му отново се замъгляват.
— Вдигни скалпела — казва ясно той и долу на платформата в центъра на Театъра на истината Аркадейл изпълнява нареждането му.
— Окото ти те подвежда — казва Ламорак с такава злоба, каквато никога не съм чувал от него. — Извади го.
С машинални движения Аркадейл забива скалпела дълбоко в лявото си око.
Талан кашля и произнася задавено:
— Майчице!
— Не майчице — казва Ламорак и оголва пожълтелите си зъби. — А мамка му!
Кръв и гъста прозрачна течност се стичат по бузата на Аркадейл, докато той реже напред-назад със скалпела в очната си ябълка. Рушал стене от ужас и отвращение.
— Ммм — казвам замислено аз. — Напомни ми да избягвам да си имам работа с тъмната ти страна.
Излизаме в коридора и залостваме вратата отвън. Докато Ламорак се занимава със създаването на пламък, с който да запали фенера, Талан се навежда към мен.
— Ще можем ли да го изкараме по въжето? — пита тя, кимвайки към Ламорак. — Той никога няма да успее да го направи сам.