— Няма да излизаме по въжето. — Кимвам с глава към посоката, от която сме дошли. — Готвачите вече са се захванали за работа и край тях има пазачи, които ги наблюдават. Но оттук има и друг изход.
— Има ли?
Аз се ухилвам.
— Да не смяташ, че съм дошъл тук без резервен план? Да не съм някой аматьор?
— Как ще стигнем дотам?
— Ами, да ти кажа, това е проблемът. Ще трябва да минем през Ямата.
— През Ямата? — Талан се ококорва. — Да не си луд?
— Нямаме друг избор — казвам аз, свивайки рамене. — Пътят ни навън е през Шахтата.
Ламорак и Талан се споглеждат мрачно, а Рушал пребледнява — всички познават репутацията на Шахтата. Ламорак стисва здраво грифоновия камък и Рушал се успокоява; пъхваме фенера в ръката му.
— След мен.
Тръгваме напред по коридора, а иззад ъгъла се появяват четирима пазачи.
За секундите, които са им необходими, за да регистрират присъствието ни, Талан вече е успяла да зареди единия си арбалет. Пазачът, който отваря уста, за да извика „Не мърдайте“, поема стрелата ѝ в гърлото си.
Тя го пронизва целия и излиза през тила, така че ударът не го поваля — той стои и се олюлява, макар и мъртъв. Другите пазачи започват да стрелят хаотично и стрелите им отскачат от каменните стени. Нещо ме удря странично в дясното коляно, достатъчно силно, че да го изметне. Звукът, който се чува, е като пляскането на сурово месо върху мокър касапски тезгях. Те крещят за помощ, докато отскачат зад ъгъла да презаредят, а водачът им най-накрая се пльосва по лице на земята.
Опитвам да се затичам след тях, но кракът ми се подгъва и аз се стоварвам на земята. Талан се озовава до мен — хвърля се през главата ми, докато аз се държа за коляното и между пръстите ми се процежда кръв. Тя се затичва като газела към ъгъла. Докато стигне дотам, един от безразсъдните пазачи е успял да презареди, но когато той скача иззад ъгъла, Талан е подготвена за него, а и тя като че ли никога не пропуска.
Пазачът не успява да се прицели в нея. Тя се извива във въздуха и стреля с толкова уверена ръка, сякаш стои неподвижно на земята. Намира се на около три метра от пазача, когато стрелата ѝ го пронизва в сърцето. От такова разстояние дори бронята не може да го спаси — стрелата я пробива и потъва в гърдите му.
Талан пуска лъка и със същата скорост се шмугва зад ъгъла. Разтревожените викове на пазачите се превръщат в крясъци на ужас и аз чувам мокро жвакане и хрущене на кости.
Едва сега разбирам какво не е наред с коляното ми — съвсем близо на пода лежи стоманена стрела за арбалет с изкривено и сплескано острие. Очевидно ме е улучила след като е рикоширала, само че дори тогава е ударила коляното ми като чук. Целият ми крак е изтръпнал и не усещам пръстите си — сигурно е натрошила костта ми. След няколко минути ще започне адски да боли. Ако е минала под капачката… не ми се иска да си мисля дори.
Днес май не е от най-добрите ми дни.
Няма време да проверявам колко зле съм ранен. Ще се притеснявам за това, след като се убедя, че ще оцелея.
Звуците от битката секват внезапно и миг по-късно Талан се появява в коридора с доволно изражение на лицето.
— Ранена ли си? — питам я аз.
— Каин — отвръща сериозно тя, — просто загрявах.
Беше казала, че може да върши доста впечатляващи неща.
— Ти наистина си голяма работа — казвам аз със слаб глас.
Тя свива рамене и ме дарява с усмивка, за която предполагам, че е ослепителна, когато лицето ѝ не е омазано с мръсотия.
Все още не усещам нищо с десния си крак, макар парливите иглички да са започнали да пъплят по прасеца ми.
— Помогни ми да стана — казвам ѝ аз. — Не съм сигурен, че ще мога да вървя.
Тя ме хваща за ръката и ме изправя с лекота на крака. Погледът ѝ ме пронизва като копие. Кога за последно жена ми ме е поглеждала така?
Точно сега не мога да мисля за такива неща.
Коляното ми пулсира и е започнало да се подува, изпълвайки кожения крачол на панталона ми — не усещам нещо да е счупено, но покрай изтръпването и подуването всъщност не усещам нищо там.
По-добре да тръгвам и да се надявам, че всичко ще е наред.
Талан подлага мускулестото си рамо под мишницата ми и ми помага да се придвижвам. Рушал и Ламорак все още стоят, полюлявайки се, в средата на коридора. Ламорак едва се държи, главата му е клюмнала като на шофьор на товарен камион след тежък двудневен преход.
Пред нас, откъм Ямата, се чуват викове, които са отговор на разтревожените крясъци на последните жертви на Талан. Тя отмества очи от бледото изпотено лице на Рушал и поглежда към коляното ми.