— Не можем да ги надбягаме.
— Без майтап? Ламорак, имаме нужда от помощ. — Хващам го за рамото и леко го разтърсвам. — Хайде, човече, не ни оставяй. Всеки момент от всички страни ще ни връхлетят пазачи. Не можеш ли да направиш нещо, за да ги отблъснеш?
Погледът му едва успява да се фокусира.
— Н-не много. Ммм, безполезен… майстор на меча, знаеш… калпав адепт…
Свалям ръката си от рамото на Талан и го плесвам няколко пъти през лицето.
— Събуди се! Нямаме време за това, хленчеща торба с лайна такава! Вземи се в ръце — или още сега ще ти прережа гърлото и ще се опитаме да се измъкнем сами.
Лицето му като че ли се прояснява и устните му се разтягат в крива полуусмивка.
— Лесно ти е да се правиш на корав… невъоръжен мъж със счупен крак… Добре, имам нещо.
Той рязко тръсва глава, опитвайки се да остане съсредоточен.
— Но ще трябва да се погрижиш, ъъъ, за коня ми — не мога хем да го държа, хем да правя… други работи.
— Не се бой.
Изваждам един от дългите ми остри бойни ножове от канията под туниката ми. В погледа на Рушал отново се появяват зачатъци на мислене. Показвам му острия връх на ножа си.
— Мисли за него като за шпора. Не ме карай да те смушквам в слабините, ясно?
Рушал измучава нещо неясно и всички закуцукваме навътре към дълбините на донжона, съпровождани от приближаващия се тропот на тичащи ботуши.
Намират се между нас и Ямата, затова се опитваме да ги заобиколим. От време на време Ламорак промърморва „Завой“ и ние завиваме; когато един от патрулите ни вижда, те несъзнателно се насочват в погрешната посока и се отдалечават от нас. Каквато и илюзия да е забъркал Ламорак, тя очевидно върши работа.
Сега вече ги чуваме от различни места в донжона как си подвикват един на друг — противоречиви заповеди и спорове за това, накъде сме тръгнали. Нещата вървят на добре, но долу има страшно много пазачи — те са навсякъде, а Ламорак е на път да изгуби съзнание.
От време на време някой забързан патрул ни сочи. Виждат нас вместо илюзията му, веднъж дори започват да стрелят, преди главата на Ламорак рязко да се вдигне като на марионетка и пазачите да започнат да се оглеждат объркано, преди да поемат в погрешната посока.
В суматохата се включват и затворниците, разбудени от виковете. Те се забавляват, както го правят всички затворници — като имитират виковете на пазачите: „Натам! Натам! На другата страна! Погледна ли в задника си?“ — или просто започват да вият и да викат, заглушавайки гласовете им.
Отдалечаваме се все повече от групите преследвачи и за щастие, най-накрая иззад поредния завой се появява силната светлина на огряната от фенери Яма.
Угасявам лампата, която носи Рушал. Под жълтеникаворозовата светлина на Ямата лицето му е пепеляво и отпуснато — по дяволите, той изглежда по-зле от Ламорак. Диша тежко и по бузите му се стичат сълзи.
„Не мога — произнася Рушал само с устни. — Не ме убивай.“ Може би бих изпитал някаква жалост към нещастния кучи син, но си напомням за какъв се беше обучавал.
Махвам им с ръка да изчакат и накуцвайки, се промъквам покрай извитата стена, за да хвърля един поглед.
Онова, което виждам, не ми харесва.
Вратата на Шахтата се намира чак от другата страна на Ямата с диаметър от трийсет и не знам си още колко метра — доста продължителна разходка по обходната тераса — и само на няколко крачки от зеленясалата медна порта, водеща към стълбището на сградата на съда.
Край портата са застанали нащрек деветима пазачи със заредени арбалети. Пред тях е високата до хълбоците им каменна стена на терасата, която представлява идеално укритие, и те сигурно имат заповеди да удържат портата с цената на живота си.
Промърморвам достатъчно тихо, че да не ме чуе никой:
— Затънали сме до устата в лайна.
Може би все още не е твърде късно за промяна в плана за бягство?
Но пък, нали знаете, аз съм си оптимист и винаги съм способен да видя хубавата страна на нещата — поне няма да се наложи да прекосяваме долната част на Ямата и да се промъкваме през тълпата от затворници. А и по-добре бърза смърт, давейки се с кръвта, пълнеща дробовете ви, пробити от стрела на арбалет, отколкото да бъдете отведени в Театъра на истината.
Връщам се обратно в коридора при останалите.
— Талан, помниш ли какво ти казах преди? Какво трябва да кажеш на Палас Рил, ако не се измъкнем оттук?
Лицето ѝ се вкаменява и тя упорито клати глава.
— Не. Не. Не го помня и не си хаби дъха да ми го повтаряш. Оттук ще се измъкнем или всички заедно, или никой.