Глупаво дете.
— Ламорак, чуй ме. — Очите му са изцъклени и погледът му сякаш е задълбал надълбоко в камъка над главата ми. Започвам да го разтърсвам, докато не идва постепенно в съзнание. — Ламорак, мамка му, трябва да кажеш на Палас, че е офлайн, разбираш ли ме? Когато срещнеш Палас, кажи ѝ, че е офлайн.
— Палас? — промърморва той с надебелял език. — Каин… мамка му, Каин, съжалявам…
Той е потънал в някакъв свой свят.
— Няма време за това. Чуй ме: Палас ще умре след три дни, може и по-малко, може да са само два. Чуваш ли ме? Палас ще умре!
Ламорак се мръщи и обляга глава на задната част на рамото на Рушал; мисля, че част от думите ми са успели да проникнат през мъглата, изпълваща съзнанието му. Но сега пък Талан ме гледа с неразбиране.
— Какво искаш да кажеш с това, че Палас ще умре след три дни? Ранена ли е? Отровена? Какво означава „офлайн“?
Преглъщам отчаянието си и заговарям през стиснати зъби.
— Талан, кълна ти се, че ако някога се появи начин да мога да ти го обясня, ще го направя. Но не и сега. Ще трябва просто да ми се довериш.
— Вярвам ти, но…
— Добре тогава. Ламорак, чу ли ме? Трябва да ѝ кажеш, че е офлайн.
Веждите му бавно се сбърчват.
— Офлайн… Палас е офлайн? Проклятие, Каин… тя ще умре…
— Да. — Сега ѝ остават два шанса — ако поне единият от тях се измъкне оттук, тя може да успее да го научи навреме, да се добере до някоя от фиксираните точки за прехвърляне и да оцелее. — Добре, тръгвайте след мен.
Повеждам ги към изхода на коридора; спираме се на няколко метра от него в сенките така, че пазачите до отсрещната стена да не ни видят.
— Остава ни само да се доберем до вратата на Шахтата — казвам им аз и посочвам с пръст.
Лицето на Талан се смръщва, когато поглежда натам, но тя не казва нищо. Разбира не по-зле от мен бруталната тактическа реалност на заобикалянето по дългото открито пространство на терасата. Дръпвам я назад, за да мога да ѝ дам инструкции по-надалече от ушите на Рушал. Не се налага да се отдалечаваме много — тук е шумно като в шибан нощен клуб.
— Минем ли през онази врата, все едно сме на свобода. На дъното на Шахтата има канал, просто дупка в скалата, през която спускат труповете. Пада се от високо, но на дъното има дебел пласт изпражнения и разлагащи се трупове с дебелина няколко фута. Освен това оттам тече подземна река. По нея ще се измъкнем. Разбра ли? Скачаш в нея и не плуваш; просто поемаш дъх и оставяш течението да те носи, докато не преброиш до шейсет ето така: „едно-анхана, две-анхана, три-анхана“. След това плуваш настрани — потокът е тесен, просто плувай и ще стигнеш до скала. Не изпускай Ламорак — той може да създаде светлина. Ще се озовете в пещерите под града. Ако съм с вас, всичко ще бъде наред — познавам тези пещери. Ако ме няма, продължавайте напред и започнете да викате; ще се срещнете с Поданиците на Кант — те използват пещерите, за да се движат под града.
— Откъде знаеш всичко това?
Ма’елкот ми показа карта, ето откъде, резервен маршрут за измъкване, в случай че нещо се обърка в кухнята. Усмихвам ѝ се мрачно.
— Знам доста неща за този град. Той ми е като роден.
Връщаме се при Рушал, който се е облегнал омаломощен на стената, прегънат под тежестта на Ламорак.
— Добре — казвам аз, — да тръгваме. — Рушал изскимтява, от очите му рукват сълзи. — Спокойно, хлапе. Щом се озовем в Шахтата, повече няма да имаме нужда от теб. А и не е наложително да те нараняваме, ясен ли съм?
Той кимва неуверено, без да е особено успокоен.
— Ламорак, пак ще имаме нужда от теб, за да ангажираме вниманието на пазачите, докато прекосяваме Ямата.
Секунда-две дъхът му гъргори в гърлото, преди да успее да прошепне отговора, който едва се чува сред подигравателния рев на тълпата.
— Нищо… нищо не ми остана… съжалявам, Каин…
Мамка му. Да, иначе щеше да е твърде лесно.
— Добре — повтарям аз, — да опитаме по следния начин. На лакти и колене. Снижете се под ръба на парапета и гледайте да стигнете колкото се може по-надалече.
— На това план ли му викаш? — пита Талан. — Да си опитвал някога да пълзиш, облечен с роба?
— Ще се справиш. Ти водиш. Дай ми тези арбалети, аз оставам последен.
Тя ми подава оръжията и две стрели и започва да навива робата около бедрата си. Рушал измрънква:
— Не мога да го направя. Моля ви. Няма да успея.
— … мога да пълзя — изрича мрачно Ламорак. — Няма да имам нужда от него…
— Не, не можеш, и да, ще имаш. А ти… — Насочвам арбалета към Рушал. — Не ме интересуват проблемите ти. Ако започнеш да се чувстваш твърде изморен, просто си представи как ще се почувстваш, ако тази стрела се забие в задника ти. Мърдай.