Рушал отскача от мен с такава енергия, каквато не съм виждал у него, откакто го избрах да върши тази работа, а аз се обръщам към Талан.
— Когато стигнеш до онази врата, не ме чакай, а направо я отваряй. Аз съм точно зад теб.
Те запълзяват болезнено, потискащо бавно към светлината. Аз оставам назад в сенките, притиснат към стената, хванал по един арбалет във всяка ръка и наблюдаващ пазачите от другата страна на Ямата.
Три минути, само толкова искам. Тишал, ако ме чуваш, ако си там, дай ми три минути и ще измъкна всички ни оттук.
Талан вече се е изгубила от погледа ми, Рушал се движи точно зад нея, пълзи близо до стената, а Ламорак го язди като бебе шимпанзе, което се е вкопчило в гърба на майка си.
Държа арбалетите изправени, насочени вертикално от двете ми страни. От тежестта им раменете започват да ме болят и когато променям позата си, остра болка пронизва дясното ми коляно. Боже, дано да мога да тичам. Успокоявам дишането си и притъпявам болката с едно от медитативните упражнения, които научих преди толкова години в абатското училище.
Вратата на Шахтата все още е затворена. Щом помръдне или някой от пазачите покаже признаци на тревога, аз ще изскоча, ще стрелям с двата арбалета, за да привлека вниманието им, и ще хукна към нея. Може да извадя късмет и да поваля някой от тях. Мишена, движеща се със скоростта, с която ще тичам аз през трийсетте метра от диаметъра на Ямата, ще бъде почти невъзможна за улучване.
Всъщност би трябвало да кажа със скоростта, с която се движех тази сутрин. Усещам коляното си така, сякаш бавно е стискано в менгеме.
Мога само да се надявам, че някое от тези момчета не стреля като Талан.
Все още няма никакви признаци за обявена тревога. Този път ще се получи. Ще успеем.
И на мен, честно казано, ситуацията адски ми харесва.
За това живея. Затова съм такъв, какъвто съм. В отчаяната схватка за живота има някаква чистота, която побеждава всякакви философски търсения на истината.
Всички залози са направени, всички правила са отменени; вече няма никакво блуждаене в сивата мъгла на морала. Всичко е просто — черно или бяло, живот или смърт.
Само че сега дори животът и смъртта не означават нищо за мен. Те са просто резултат, последица, неясни периферии. Яростта ме поглъща. Когато изляза от прикритието си и заложа моя живот и живота на приятелите ми на умението ми да се сражавам, изгарящият прилив на желанието да осакатявам ще ме дари с блаженство — като светец, докоснат от своя бог.
Рушал прекъсва поетичното ми вдъхновение, като внезапно се изправя — щръква пред стената като хартиена мишена на стрелбище. Хванал е ръцете на Ламорак, за да го задържи на гърба си — Ламорак изглежда като изпаднал в безсъзнание. През какофонията чувам смътно паническите писъци на Рушал:
— Не стреляйте! Не стреляйте! Хванах един!
Казах ли, че сме затънали до устата в лайна? Всъщност е до ушите.
Изскачам на терасата — бих прострелял тоя смотаняк, ако съм сигурен, че няма да улуча Ламорак — и насочвам арбалетите към пазачите от другата страна на Ямата. Те не изпитват подобни скрупули; още преди да вдигна оръжията си, осмина от тях стрелят. Някои пропускат, но пет стрели се забиват в гърдите на Рушал и го отхвърлят назад към стената. Той се свлича на пода с Ламорак зад себе си.
Стрелям и с двата арбалета от хълбок. Едната стрела отскача от стената на терасата, хвърляйки искри, а другата се забива в ребрата на един от пазачите. От такова разстояние ризницата не може да го защити — стрелата влиза в тялото му до перата; пазачът пада върху портата — която се отваря! — но през нея излизат още пазачи…
Хвърлям се зад парапета на терасата, за да заредя, а един от пазачите свири някакъв сигнал. Звукът отеква в целия донжон.
По всичко личи, че ситуацията стремително се влошава.
Трябва да изтичам в противоположна посока, да отвлека вниманието на пазачите, но още докато се изправям, нещо профучава покрай главата ми, а нещо друго ме удря през раменете изотзад. Падам и се претъркулвам, но от пода под краката ми отскача стрела с червени пера. Обръщам се и виждам още четирима пазачи, които тичат по коридора, от който току-що съм излязъл.
По дяволите, никакво тичане в обратната посока — не съм чак такъв герой, че да се оставя да ме надупчат на тая тераса, само за да осигуря още пет секунди на другите.
Двама от пазачите тичат към мен покрай стените на коридора; другите двама се спират по средата и се прицелват в главата ми.