Хвърлям арбалетите, отблъсквам се с рамене от пода, претъркулвам се и скачам на крака, като същевременно вадя малките ками от каниите на глезените си и ги хвърлям назад към хората в коридора. Не съм вложил никаква сила в замаха, но самият вид на ножовете е достатъчен, за да накара пазачите да потрепнат, да отскочат встрани в търсене на прикритие и изстрелите им да пропуснат целта.
Грабвам арбалетите и ги хвърлям през парапета долу; след арбалетите пускам и стрелите. Когато двама затворници неочаквано се сдобиват с оръжие, от Ямата се разнася кръвожаден рев. Без колебание скачам напред, посрещам един от нападащите ме пазачи и го сграбчвам за ризницата при ключицата. Падам по гръб и забивам крак в корема му, изритвам го във въздуха, той прелита през парапета и пада с вой в Ямата.
Продължавам превъртането си и скачам на крака. Вторият пазач с арбалет се е спрял на терасата и изглежда така, сякаш не е сигурен дали иска да се изправи сам срещу мен.
— Хей, чакай… — казва той, но аз скачам върху него и с мълниеносен удар му разбивам устата.
Той примигва, но забавянето му ми е напълно достатъчно, за да заклещя главата му в сгъвката на лакътя си и да я завъртя рязко в „тласъка на обесения“, който ще счупи врата му. Той се напряга достатъчно силно, за да успее да спаси живота си, но движението му го запраща през парапета и той се озовава при другаря си, сред затворниците. Арбалетите и на двамата дрънчат, закачени за коланите им.
Сега четирима затворници са въоръжени.
Двамата пазачи в коридора все още се борят с оръжията си; единият не успява да опъне тетивата, другият се опитва да напъха с треперещите си ръце стрелата в жлеба. Оголвам зъби и им кимвам; те се споглеждат разтревожено.
Хвърлям се към тях — те се обръщат и побягват панически, като за броени секунди изминават значително разстояние. Веднага се връщам обратно на балкона и хуквам към Рушал и Ламорак.
Край мен свистят стрели; две или три минават достатъчно близо, за да ме жилнат избитите от стената каменни отломки; една се забива в кожените ми дрехи, като едва одрасква ребрата ми. Пазачите от другата страна на Ямата са заети с въоръжените затворници — което означава, че в мен стреля някой друг, може би новите пазачи, които се притекоха на помощ. Всъщност нямам време да спирам и да се оглеждам.
Надявам се, че рамото ми няма да ме подведе, макар да усещам топлината на кръвта от раната. Стрелата сигурно е пропуснала костта и е прерязана трапецовидния мускул, разминавайки се на сантиметри с гръбнака. При всяка крачка в дясното ми коляно сякаш се забива метален кол, удрян с парен чук.
Завивам зад ъгъла и виждам Талан на пода. Тя се е снижила, опитвайки се да освободи Ламорак от Рушал.
— Тръгвай, тръгвай! — викам аз. — Върви при вратата; аз ще го донеса!
Дочувайки виковете ми, тя надига глава, кимва ми и скача на крака. Докато тича, двама пазачи от другата страна на Ямата я проследяват със заредените си арбалети.
— Залегни! — изкрещявам аз, но преди те да успеят да стрелят, откъм Ямата се разнасят два пльокащи звука. Край главите на пазачите прелитат стрели. Те отскачат назад и изстрелите им отиват нахалос.
Другите, които стоят край вратата към сградата на съда, отвръщат на огъня от Ямата. Остава ми само да се притеснявам за четиримата пазачи, приближаващи се към мен, обединили сили с двамата, които бях прогонил по-рано.
Остават ми петнайсет секунди, преди да ме достигнат.
Сграбчвам едната ръка на Рушал и се опитвам да го издърпам настрани. Ламорак внезапно изпищява от болка — много добре, поне е в съзнание. Рушал конвулсивно помръдва и стене; въпреки петте забити в гърдите му стрели, ще минат още няколко минути, преди да умре.
Става ми ясно какъв е проблемът — Рушал и Ламорак са забодени един за друг от стрелата, която е пронизала гърдите на Рушал точно под ключицата.
Тичащите пазачи се приближават на четирийсет фута от мен, после на трийсет.
Забивам върха на обувката си между гърдите на Ламорак и гърба на Рушал; и тримата изкрещяваме от болка, когато събирам всичките си сили и издърпвам Рушал нагоре. От корема на Ламорак блика кръв, както и от дълбоката наръбена дупка точно до дясното му зърно.
— Бягай, безполезен шибаняк, ставай и бягай! — изкрещявам аз и го подкарвам с ритник в ребрата, докато шестимата пазачи се приближават с гръмотевичен тропот зад гърба ми.
Ламорак се претъркулва и стенейки, започва да се отдалечава, влачейки се на лакти и на едното си здраво коляно.