Обръщам се, за да посрещна пазачите. Рушал все още е в ръцете ми и аз го запращам върху водача им. Двамата се сблъскват с тъп удар, Рушал пищи и трескаво забива пръсти в ругаещия мъж, опитвайки се да възстанови равновесието си. Борбата им ги отвежда до парапета на терасата; те се блъскат в него, хванати в любовна прегръдка, прехвърлят се през стената и падат на пода на Ямата. Покрива ги вълна от виещи затворници.
Останалите петима стражи се спират и се пръсват настрани, вдигайки тоягите си в бойни пози, след което бавно започват да ме заобикалят.
Сега бих могъл да побягна; да се измъкна и да оставя Ламорак да пълзи и да бъде заловен — тези хора с ризници никога няма да могат да ме стигнат, дори със сакатия ми крак. Вместо това се обръщам и ги изчаквам в боксьорска поза, вдигнал ръцете си със свити юмруци пред гърдите. Обръщам се странично, за да поема с трицепса ударите на обкованите с метал тояги. Някой стреля с арбалет, друг запищява от болка.
Покрай приближаващите се пазачи виждам гърлото на коридора, откъдето се изсипват нови подкрепления на терасата.
Аз чакам, дишайки тежко.
Душата ми пее бойни песни.
Те се споглеждат, подготвяйки се да ме нападнат.
Атакувам пръв, отхвърляйки всички мисли.
Мятам се към онзи, който се намира най-близо, и го изригвам. Той се прегъва надве от сблъсъка с пищяла ми и изпъшква, докато аз протягам пръсти към очите на друг. Променям позата си и ритвам странично третия, който отлита назад към парапета и пада в Ямата. Завъртам се и нанасям саблен удар в основата на черепа на първия. Той се свлича на пода, разтърсен от спазми.
Печеля.
Но не успявам да се насладя на радостта от победата — някой от останалите ме пробожда с нож изотзад. Ударът не е силен, но ми изкарва въздуха и коленете ми се подкосяват. От удара над бъбрека ме полазва ледена жар.
Друг замахва с тоягата си към мястото, където се съединяват рамото и шията ми, и аз едва успявам да вдигна ръце навреме, за да поема удара с левия ми трицепс и дланта на дясната ми ръка. И двете изтръпват и аз свалям гарда, но вместо да ми строши врата, тоягата ме удря в главата и ми изкарва свитки от очите.
Изръмжавам от болка и забивам лакът в челюстта на нападателя, обръщайки се тъкмо навреме, за да избегна удара на пазача зад мен. От наведената си позиция забивам един ъперкът в бронираните му слабини — от което той само изпъшква, но се надига на пръсти. Хващам го за колана с изтръпналата си длан, вдигам го и го премятам през глава тъкмо навреме, за да ме защити от тоягата на другия. Усещам удара върху гърдите му, но това не е достатъчно, за да пробие бронята му. Стражникът, в чиито очи бях бръкнал, започва да проглежда и осъзнавам, че здравата съм загазил.
Не знам точно защо реших, че мога да се справя с петима въоръжени, бронирани мъже…
В рода ми има и други душевноболни, знаете.
Обръщам се и се изтъркулвам изпод пазача на гърба ми; докато той се мъчи да се отдръпне от мен, единият от ботушите му ме ритва в окото достатъчно силно, че да ми изскочат още свитки. Не спирам да се търкалям, докато главата ми бавно се прояснява — ако спра да се движа, само за секунди ще ме пребият до смърт. След като отново проглеждам, първото нещо, което виждам, е лъскаво черно камъче на пода, на около шест инча от носа ми.
Протягам ръка и го сграбчвам, докато тримата пазачи се приближават към мен, стиснали здраво тоягите си, готови да убиват. Хвърлям бърз поглед зад гърба си — Ламорак е успял да изпълзи на пет или шест метра от мен и продължава да се придвижва напред. Остават му още десетина метра до вратата.
— Ламорак! — виквам му аз. — Дръж това шибано нещо и ми помогни!
Той поглежда назад и аз плъзвам камъчето по пода, като топче от детска игра. То подскача по неравностите, после попада в улея на грубо изрязан камък и излита нагоре.
Проследявам го с поглед, забравил за пазачите.
Ламорак присвива очи, сякаш не може да го види, сякаш не може да го открие на мъждивата светлина на фенерите.
Той шари трескаво с ръце — къде е проклетото нещо? да не е паднало от другата страна на проклетия парапет? — и точно в този миг камъчето ляга в дланта му.
Пръстите му се свиват около него и на лицето му се връща онова изражение на плътско удоволствие.
Той казва с ясен глас:
— Убий ги, преди да са убили теб.
Наясно съм, че не говори на мен. Скачам на крака, по-надалече от пазачите, точно когато единият от тях се завърта и замахва с тоягата си като с бейзболна бухалка към незащитеното лице на мъжа до него. Костите на мъжа се трошат от удара, той се премята като палачинка и се стоварва на пода.