Пазачът замахва към другия, който е твърде изненадан, за да се защити, и също го поваля на пода. После бързо се отдалечава от мен, за да посрещне групата от десетина или дванайсет пазачи, които се приближават с тропот към нас.
Ламорак трябва да се концентрира върху поддържането на заклинанието, затова се дотътрям до него, хващам го през гърдите и го вдигам. От изхода за бягство ни делят само десет метра. Никой не стреля по нас; като че ли всички участват в мелето между пазачите и затворниците в Ямата. Поглеждам напред…
Талан държи вратата на Шахтата отворена, използвайки я вместо висок щит, като същевременно блокира и половината тераса така, че пазачите да могат да стигат до нея само един по един. Робата, която ѝ бях дал, е обагрена в аленочервено; няма как да разбера колко от кръвта е нейна.
Повличам Ламорак към нея; сега е мой ред да хриптя и да куцам, и пътят ми продължава цяла вечност.
Омагьосаният ни стражник изчезва под лавина от желязо; двама от новодошлите пазачи се спират до него и започват да го бият, докато главата му не се превръща в пюре. Ламорак се опитва да хване друг, но дишането му е накъсано и е изгубил много кръв, а усилието отнема всичките му сили — от носа му шурва ярък фонтан от кръв; той се отпуска в ръцете ми.
Пазачите тичат към нас и с всяка крачка към тях като че ли се присъединяват нови и нови мъже. Поглеждам през рамо — почти сме стигнали. Докато тътря Ламорак към вратата, Талан използва двата ножа, които ѝ бях дял, за близък бой в някакъв много сложен стил, който напомня на винг-чун. Тя не само успява да пререже сухожилието на китката, с която пазачът държи тоягата, а и забива острието в мекото под брадичката му.
После изритва потръпващия му труп в ръцете на мъжа зад него, а ние минаваме през вратата. Пускам Ламорак на земята като чувал с месо, хващам Талан за робата и я дръпвам навътре към Шахтата. Тя се завърта към мен с вик и едва успява да ме разпознае навреме, за да спре острието на ножа си на няколко инча от очите ми.
Пристъпвам напред и затварям вратата, а после запирам крак в стената и хващам здраво дръжката, за да попреча на пазачите отвън да я отворят.
— Да не те чакам, а? — казва задъхано тя. — Ти ще си точно зад мен?
— Затваряй си устата — отвръщам.
Когато вратата е затворена, единствено от процепа под нея прониква някаква светлина. Стражите я дръпват няколко пъти, достатъчно силно, за да чуя как раненото ми рамо изпуква.
— Сега какво?
— Чакаме.
Пускам вратата и пренасям тежестта на тялото си върху възглавничките на пръстите на краката ми, като едновременно с това вадя и дългите си бойни ножове. Този път, когато дръпват вратата, тя се отваря широко и аз се хвърлям напред като фехтовач; забивам острието в устата на най-близкия пазач, разкъртвам му зъбите и със страничен замах разрязвам бузата му. Той залита назад и пада с вой. Затръшвам отново вратата и я задържам.
— Сега — казвам спокойно — ще трябва да изчакаме на някой от тях да му хрумне гениалната идея.
— Каква идея?
От другата страна на вратата се чуват удар и стържене, сякаш някой плъзга тежко резе.
— Тази. Те залостиха вратата отвън. Решиха, че щом приключат, ние ще ги чакаме тук — в момента имат по-големи проблеми от нас.
Тежката врата скрива светлината и заглушава почти всички шумове отвън; скоро някъде отдолу започват да се чуват тихи, отчаяни гласове, питащи се взаимно дали някой знае какво става.
Метателният нож от канията между лопатките на гърба ми ще свърши идеална работа. Измъквам го и го набивам в процепа под вратата, като го удрям с дръжката на бойния кинжал. Така навремето залоствахме вратите на апартаментите, в които живеехме — само че използвахме монета. Тя не можеше да спре полицаите, които идваха да ни търсят, но ги забавяше достатъчно и същевременно ни предупреждаваше — чувахме как се опитват да отворят вратата.
Изваждам запалката на Киърандел от джобчето на колана си и я щраквам с палец. От тъмнината зад светлия кръг на колебаещото се пламъче в нас нерешително се взират очи.
— Какво става? — шепне някой. — Вие не сте пазачи — да не би най-после да сте дошли за мен?
Талан затаява дъх, а аз поставям ръка на рамото ѝ.
— Не отговаряй. Не можем да направим нищо за тези хора. Да им отговорим, би означавало само да им дадем фалшива надежда.
Тогава до нас достига миризмата — на застояла пот, екскременти и сладникавия дъх на гангрена, зловонието на газовете, които се образуват от разложените трупове; ужасна смрад, която изгаря гърлото ми и от която очите ми се насълзяват. Подавам запалката на Талан.