— Води. Аз ще нося сънчо.
На слабата светлина Ламорак изглежда още по-зле, а кръвта, която по-рано бликаше от раната на гърдите му, сега едва цъцри. Не знам дали ще оцелее. Мамка му. Поне успях да го изведа от Театъра на истината — това би трябвало да се брои за нещо.
— Дръж се, копеле — промърморвам и мацвам малко от мехлема на Ма’елкот върху раната на гърдите му; може пък да успее да намали кървенето. Мятам го през рамо, на което собствените ми рани, рамене и коляно възразяват гръмогласно. — Дръж се. Не ми се иска да погледна Палас в очите и да ѝ кажа, че си умрял тук долу. Тя никога няма да ми повярва, че не съм те убил собственоръчно.
Тръгваме надолу по дългия стъпаловиден улей на Шахтата. Подът е хлъзгав от кондензираната влага, която се образува от дишането на стотиците затворници, и след малко Талан достига до първия от тях — всичките са приковани с една ръка към стената.
Шахтата е широка около пет метра — достатъчно, за да не могат прикованите към стените ѝ затворници да ни достигнат, ако вървим по средата. Всичките са голи, облечени само в собствената си мръсотия и мръсотията на онези, които се намират над тях.
Оковите на затворниците в Шахтата се свалят само ако по някаква извънредна милост те бъдат освободени от донжона. Държат ги непрекъснато тук, те получават минимални дажби храна и остават приковани към стената до смъртта си. Екскрементите им се стичат надолу към канала за нечистотии, който е нашата цел, така че затворниците по-долу непрекъснато са обливани от изпражненията и урината на колегите си отгоре. Твърде рядко — може би веднъж в месеца — тук идват пазачи, които да свалят оковите на труповете и да облеят навсякъде с вода. Труповете също се спускат надолу в канала и се оставят да гният там.
На светлината на мъничката запалка се виждат мъже и жени, които съществуват в такава мизерия, че не приличат на хора, дори на животни — само снопове от разбити нерви и гангренясали рани — на които им остава единствено да дочакат бавното, вонящо спускане към смъртта.
Дори Данте би припаднал тук; Талан едва издържа. Раменете ѝ треперят и от време на време чувам по някое ридание и мърморене на молитва към Великата майка да прояви милост и да освободи тези нещастни души от живота им.
Знаете ли, възхищавам се на Ма’елкот, наистина — но ако някога започна да харесвам този човек, ще е достатъчно само да си напомня за това място и че именно той го е направил такова.
От друга страна, предполагам, че не е кой знае колко по-различно от това, да си роден в нашето Работническо гето. Казват, че у дома изпражненията също текат надолу от къща към къща — и там не те убиват толкова бързо, колкото в Шахтата.
От усилията, които полагам, за да нося Ламорак, болката в гърдите ми се засилва. От смрадта очите ми сълзят, стомахът ми се е свил, гади ми се…
Над главите ни скърцат панти и някъде в далечината проблясва светлина. Времето ни изтича.
— Виждам го!
Талан диша хрипливо — и гледа надолу. Сигурно има предвид канала.
— Добре. Когато стигнеш до него, дори не си помисляй да спираш. Угаси запалката и я стисни здраво. Докато Ламорак не се събуди, тя е единствената ни светлина. Стигнеш ли дъното, бързо се отдръпни встрани; двамата с Ламорак ще те следваме.
Стигаме до канала — това е просто естествена пукнатина в скалата. Отнякъде се чува лекото плискане на вода върху камък.
Над главите ни се чуват силни гласове и тропане на ботуши. Не след дълго пазачите ще се озоват на една стрела разстояние. Ниският таван няма да им попречи — стрелите на арбалетите летят по хоризонтална траектория.
За миг ярковиолетовите очи на Талан се впиват в моите над пламъка на запалката, след което тя го угасява. Мракът е толкова плътен, че можем да го усетим как ни притиска.
Талан хваща ръката ми и устните ѝ леко докосват моите. След това изчезва.
Минава цяла вечност, преди да чуя приглушения ѝ глас:
— Идвайте!
Поемам си дълбоко дъх и намествам Ламорак на раменете си; нужна ми е всяка капчица смелост, за да пристъпя от каменния под към бездната.
Падаме и падаме, и падаме, удряме се в стените и се плъзгаме по омазаните с изпражнения камъни; не се вижда нищо — колко още има, докъде сме стигнали — после отново се блъскаме и продължаваме да падаме…
Най-накрая се озоваваме на земята, потънали в някаква мека купчина, от която се разнасят звуци като от трошене на дъски.
Измъквам се от нея, опитвайки се да не мисля какво се е насъбрало в откритите рани на рамото и коляното ми.