— Талан?
Тя щраква запалката. Мили боже, дано не изглеждам толкова зле, колкото нея. Невъзможно е да се разбере какво покрива всеки инч от тялото ѝ, защото изгубих обонянието си преди няколко минути горе, в Шахтата. Купчината, върху която лежим, е от незнаен брой трупове, покрити с незнайно количество човешки екскременти.
Ха, мога да го понеса; приземяването тук не се различава кой знае колко от Ритуала по прераждането.
На слабата светлина успяваме да открием Ламорак. Подземната река се намира само на няколко метра от нас. Ето защо купчината не расте и не запушва отвора на Шахтата — реката непрекъснато отнася част от нея.
Ламорак е припаднал; остава ми да направя само още едно нещо. Свалям своя колан гарота и привързвам единия му край към неговата ръка, а другия — към моята.
— Не забравяй — казвам на Талан, — не изплувай, докато не преброиш до шейсет.
— Едно-анхана, две-анхана — казва тя. — Помня.
— Тогава тръгвай.
Тя угася запалката и се плъзва безшумно във водата. Аз запушвам с двете си ръце устата и носа на Ламорак и се спускам след нея.
Водата покрива главата ми като благословия на Великата майка и аз се нося в пълна тъмнина, без да усещам нищо, почти без да мисля, с изключение на броенето на секундите. Ако не бях толкова изтощен, ако водата не беше толкова студена и не успокояваше раните ми, може би щях да се паникьосам. Само че сега просто нямам сили да се притеснявам.
Секундите минават по-бързо, отколкото бие сърцето ми.
Започвам да подозирам, че съм положил твърде много усилия, че цялата ми борба и всичките ми тревоги са мираж, сън, че бих могъл просто щастливо да се оставя на течението на живота, както се нося в тази река.
Колко време мина? Изгубих бройката, а и вече не ме интересува. Едва ми стигат силите да задържа дъха си и знам, че скоро и това няма да мога да правя. Ще вдъхна водата и тя ще охлади дробовете и сърцето ми, както охлажда раната на рамото ми…
Лъч светлина се смесва с призрачните огньове, а един познат глас ме зове по име. Чудя се дали това не е тунелът, за който всички говорят, и дали гласът не е на майка ми, но в този момент една силна, мазолеста ръка ме хваща за китката и ме издърпва от водата.
Запалката е оставена на каменния бряг край потока, а Талан ме пляска по бузите.
— Събуди се, проклет да си!
Тръсвам рязко глава и си спомням какво става.
— Добре. Добре, вече се събудих.
Талан плува във водата до мен.
— Сигурен ли си?
Пламъкът на запалката ми дава ориентир и вместо отговор аз загребвам мощно към нея. Ламорак се носи безжизнено след мен.
Няколко минути двамата с Талан се опитваме да изкараме водата от дробовете му и да му вдъхнем живот. Когато започва да диша нормално, двамата се строполяваме един до друг на скалата.
— Успяхме — промърморва Талан. — Ти успя, Каин. Не вярвах, че от това ще излезе нещо.
— Да — отвръщам аз. Като говорим за измъкване от корема на звяра… — Да, успяхме, но не трябва да се спираме. Някое от онези момчета може да прояви достатъчно смелост да ни последва.
— Само още минутка — казва тя и полага топлата си длан върху ръката ми.
Водата е отмила всичката мръсотия от кожата ѝ; тя е впечатляващо красива и ме боготвори.
— Не — казвам ѝ аз. — Веднага. Хайде, ставай. Маслото в запалката не е безкрайно количество.
Тя се надига и сяда.
— Понякога наистина си гадно копеле, знаеш ли?
Свивам рамене.
— Майка ми често ми го казваше. Размърдай се.
13.
Тоа Сител се консултира за последен път със записките си, преди да започне да говори:
— Според предварителната ми оценка, в най-добрия случай — без да се взема предвид настоящото състояние на стражите и затворниците, откарани в лечебницата още живи — са били убити дванайсет стражи, още петнайсет са ранени в по-голяма или по-малка степен. По време на бунта, съпътстващ бягството, са загинали четиринайсет затворници, още осем са получили сериозни наранявания, петдесет и шестима други — по-леки. Убит е един от учениците на Аркадейл, а самият Аркадейл е полусляп и едва ли ще може да възстанови напълно функциите на едната си ръка.
Каменният парапет на терасата над Ямата заскърца под натиска на ръцете на Ма’елкот; той така беше стиснал челюсти, че брадата му се тресеше.
— Жените и децата на войниците мислеха, че те чук ще са в по-голяма безопасност, отколкото на бойните полета — избоботи гърлено императорът. — Всички те трябва да получат пенсия. Никой от тях не трябва да изпитва лишения заради моята небрежност.