През цялото време в мозъка на Колбърг продължаваше монотонно да кънти една мисъл, отдавна вече изгубила значение и превърнала се в безсмислен набор от звуци: че ако във Вселената имаше някаква справедливост, Ламорак вече нямаше да диша и малкото му предателско сърце щеше да е спряло да тупти.
Всеки път когато улавяше с крайчеца на окото си пламтящата гъба на бутона за извънредното прехвърляне, Колбърг усещаше как гърдите му се свиват и зъбите му изскърцват. Продължаваше да си напомня, че не е безпомощен тук. Дори само кратката тирада на Каин, когато сравни Шахтата с Работническото гето, беше достатъчна, за да оправдае изтеглянето му от Отвъдие.
„Само да избера правилния момент, това е важното сега — каза си той. — Точният момент е най-важното нещо.“
16.
— Величеството ей сега ще дойде — казва хлапето със страхопочитание в гласа. — Никога не съм го виждал да отива при някого…
Извръщам се и поглеждам през малкия прозорец — не искам да признавам, че не си спомням името на хлапето. От мястото, където седя, на границата между слънчевата светлина и сянката, се вижда петното от пазара, където няколко живота по-рано цапардосах това хлапе с овнешки бут — край сергията на Лъм, под извитата сянка на стената на стадиона.
— Нещо ново за Палас?
— Никой не знае къде е тя, бароне. Двамата с Томи отидохме там, но нямаше никого. Естествено, ние почакахме и така нататък, даже Томи още е там, но нищо не знам.
Хвърлям поглед към седналата до сламеника на Ламорак Талан, тя раздразнено свива рамене.
— Само това място знам. Нищо не мога да направя.
Наистина не може. Удивително е, че дори това се е промъкнало през решетката на принудителната забрава на проклетото заклинание. Откакто ѝ обясних какво е направила Палас, тя става все по-раздразнителна и не мога да я виня за това.
— Никой не я е виждал след шибания бой вчера — казва хлапето.
— Ти си я видял?
Нещото, което стиска гърдите ми, внезапно ги отпуска. Най-накрая успявам да си поема дъх и издишвам:
— Добре ли е тя? Ранена ли е? Как изглежда?
Хлапакът се ухилва.
— Доста добре, като се има предвид, че половината проклети Сиви котки я гонеха по улицата. Това беше, когато шибаният бой започна.
— Шибаният бой?
— Да, бароне, съжалявам, мислех, че знаете.
Той ми разказва накратко как Палас се е захванала с цял отряд Сиви котки в Индустриалния парк; според думите му излиза, че тя е подпалила половината район, докато ги е подмамвала към Лабиринта. Хлапакът с гордост споделя, че и той е бил там и собственоръчно е хвърлил шепа лайна в лицето на граф Бърн.
Не мога да удържа смеха си, когато хлапакът описва с мимики стъписването на Бърн при това покушение; тази история неочаквано извиква у мен симпатия към хлапето — господи, как ми се иска да съм бил там да видя всичко! А младокът забелязва реакцията ми и започва да повтаря разказа отново и отново, като всеки път го разкрасява, докато накрая не му махвам с ръка да спре. Дори картината как Бърн получава шепа лайна във физиономията най-накрая омръзва… е, след като се повтори стотина пъти…
И може би въпреки смеха се прокрадва малка болка у мен, като леко ръчкане в ребрата, сянка на съмнение, че тя би се справила с всичко и сама. Може би съм хранел подлата надежда, че тя няма да може да мине без моята помощ, че се нуждае от мен повече, отколкото някога си е признавала. Вероятно малко ме жегва, че тя се е изправила срещу Бърн, който едва не ме уби, който можеше да ме смачка като муха в юмрука си, а тя не му е отстъпила. Тя е независима и ефикасна, и бежанците, които укрива, все още са някъде там. Ако не беше този неочакван страничен ефект с прекъсването на връзката, изобщо нямаше да има причина да съм тук.
— Имаш ли някаква представа как се стигна до схватката ѝ с Бърн и Котките? — питам аз. — Тоест как започна всичко? Какво е търсила в Индустриалния парк?
Той свива рамене.
— Не знам. Мисля, че някой ми разправяше нещо… не, не си спомням. Не е много важно, нали?
— Предполагам, че не. Благодаря, хлапе. Върни се долу и се оглеждай за Величеството.
Хлапето се удря по бронята на гърдите, изобразявайки глупавия поздрав на Поданиците, после прочиства гърлото си и изтраква с дръжката на късия си меч, проверявайки дали излиза свободно от ножницата. Най-накрая, след като е изчерпал всички причини да остане още в моята компания, се завърта на пети в точна имитация на войнишкия кръгом и изчезва от стаята. Чувам как ботушите му трополят по прогнилото дърво на пода и пробвам да си спомня какво е да си толкова млад.