— Сигурно много те боли.
Нарочно се правя, че не я разбирам.
— Не, реката е промила раната. Не мисля, че ще се инфектира.
Това изобщо не я заблуждава. Тя сяда във войнската поза, с подвити под себе си крака, и ме поглежда с одухотворено спокойствие.
Свивам рамене и болезненото пробождане в раненото ми рамо се връща — боли ме много повече, отколкото показвам. Вдишвам няколко пъти, призовавайки манастирската версия на менталното зрение, служеща за контрол над тялото. Типът с електрическия трион в главата ми бавно се отдалечава, макар да чувствам, че не си е отишъл напълно, а болката в рамото ми отслабва. Насочвам вниманието си към масажирането на подутото ми коляно, мечтаейки си за торбичка с лед. Съсредоточен върху тази рана, мога да говоря за другата, по-сериозната.
— Това, което е между Ламорак и Палас, си е тяхна работа — отбелязвам тихо. — Мен не ме касае.
Талан успява да изобрази недоверие, без да променя изражението си.
— Наистина е така — настоявам аз. — Това няма значение.
Гласът ѝ е също толкова топъл, колкото ръката ѝ върху рамото ми.
— Но, Каин, това има значение. Яде те отвътре. За всеки е очевидно.
— Тяхна работа си е — повтарям аз. — А какво чувствам към Палас, си е моя работа.
— Значи, за теб… — извивката на лицето ѝ хлътва само за миг, — за теб нищо не е свършило?
Усещам главата си тежка като гюле.
— Не, не е свършило. И никога няма да свърши. Аз дадох обещание, Талан, и ще си удържа на думата. Докато смъртта не ни раздели.
Разбира се, на нея не ѝ е познат този израз — в Империята бракът е по-скоро сделка, отколкото вричане — но схваща идеята ми, макар и да поклаща глава смаяно и разочаровано.
— Какъв трябва да бъде един човек, за да отиде толкова далеч — многократно да рискува живота си, за да спаси своя съперник?
Шибан идиот, ето какъв трябва да бъде.
— Трудно е да се обясни.
Тя слага ръката си върху моята, която покрива раната на коляното ми, и зачаква, докато вече нямам друг избор, освен да срещна погледа ѝ. Дълбоко в очите ѝ нещо умира — като последните късчета от сън, който не можеш да си спомниш, когато се събудиш — и тя казва:
— Надявам се Палас Рил да разбира какъв изключителен човек е отхвърлила.
А сега би трябвало да се разсмея — това е единствената възможна реакция освен сълзите. Вече чувствам смеха вътре в себе си, но ми се налага да положа усилия, за да изкарам горчиво подсмихване.
— О, тя прекрасно го разбира. В това е част от проблема — тя разбира всичко твърде добре.
Предполагам, че трудно ще намери какво да отговори, и тя не казва нищо, само седи край мен на пода и безмълвно наблюдава как разтривам коляното си.
При медитация времето тече бързо — слънчевите лъчи вече проникват много по-надълбоко през отворения прозорец. След малко установявам, че подутината е спаднала — и болката определено е намаляла — и изплувам отново на повърхността на съзнанието си, за да открия, че Ламорак се е пробудил и здравата си похапва.
Той ме поглежда изпод вежди, странно плахо.
— Ти, ъъъ, си ми промил крака, предполагам? Погледнах с менталното си зрение, и личинките ги няма. Благодаря. — Явно се чувства страшно неудобно. Надявам се, че е заради чувството на вина. — И ъъъ… благодаря, че ми спаси живота. Длъжник съм ти.
„Така ли? — изръмжавам наум. — Можеш да ми се отблагодариш, като стоиш далеч от жена ми!“ Но на глас казвам:
— Нищо не ми дължиш. Ако не се беше развихрил на терасата над Ямата, сега щях да гния в каналите. Да смятаме, че сме квит.
Той извръща поглед.
— Никога няма да сме квит.
В гласа му се долавя някакво отвращение към себе си, което ме кара да изпитам голямо задоволство.
— Както кажеш.
Не много далеч се чува тътен от гръмотевица, който ми напомня за гласа на Ма’елкот. Първите едри капки затракват в стакато по перваза и аз затварям прозореца. Усещам ударите на дъжда през дървото — фино топуркане, подобно на стъпките на тичащи хаотично плъхове.
След половин час се появява Величеството. Плъзга се през вратата, сам и странно потаен, сваляйки мокрото си наметало в движение. Талан се изправя с плавно движение и заема бойна поза — тя, разбира се, не знае кой е това и няма намерение да рискува. Спирам я с движение на ръката и му кимам.
Той ни оглежда, пуска многозначителната си полуусмивка и поклаща глава.
— Мамка му, Каин, изумително е как винаги успяваш да омажеш нещата.
— Това е дарба. Талан, запознай се с Краля на Кант. Величество, това е Талан, воин и съратница на Палас Рил.