— Хайде, Палас — изричам на висок глас. — Стига си се крила. Трябва да поговорим.
— Зарежи, Каин — казва ми Величеството. — Тук няма никого… Мамка му! Един шибан плъх ми се качи до средата на крака! Ще дойдеш ли тук с шибания фенер?
Нима съм сгрешил? Невъзможно — Палас би постъпила точно така.
Или не?
— По дяволите, Палас, нямаш представа през какво минах, за да стигна дотук. — Противно на волята ми, в гласа ми се промъква отчаяние. — Свали проклетото Наметало. Имам новини от къщи.
Това е кодова фраза, добре позната на всеки Актьор.
Над мен и през мен преминава вълна, в главата ми се разнася ромолене и внезапно си спомням, че не съм сам. Някъде отдалече, сякаш от дъното на дълбок кладенец, чувам ахването на Величеството.
Като в сън е — един от онези сънища, в които си сред хората и изведнъж установяваш, че си си забравил панталоните вкъщи. Осъзнаването ме връхлита внезапно, сякаш съм бил със затворени очи и толкова съм се старал да се убедя, че съм сам, че накрая съм започнал да си вярвам, но сега внезапно съм отворил очи и мазето се е оказало пълно с хора.
Те сякаш са навсякъде — насядали са по щайгите и по гредите мъже, жени и деца, притиснали се към хълбоците на родителите си. Дрехите им са най-разнообразни — от разкошна благородническа сърма до вехтите, зацапани парцали на улични просяци. Но всички те са мръсни, явно немити от дни. Мълчат и ме гледат с широко отворени от страх очи.
Разпознавам една малка група от тях — мъж с жена му и двете им дъщери; това е семейство Конос. Едва не им кимам, преди да си спомня, че макар и да ги познавам, те никога не са ме виждали. Изведнъж изпитвам огромна радост от това, че са успели да се измъкнат, че Конос продължава забавните си изследвания на магията, че жена му още го обича, а дъщерите им са все така прелестни, въпреки следите от тежки изпитания.
Тя също е тук.
Стои върху купчина щайги високо над главата ми, ръцете ѝ са скръстени на гърдите ѝ, единият ѝ крак е издаден леко напред, а бедрата ѝ са леко разтворени, което подчертава извивката на тънката ѝ талия по начин, който ме кара до болка да пожелая да я прегърна. Наметалото ѝ виси от мускулестите ѝ рамене и тя тръсва по характерния за нея начин глава, за да отметне къдриците коса от светлите си, бездънни очи. И знаете ли, изобщо не изглежда щастлива да ме види.
— Проклет да си, Каин — изрича тя отчетливо. — Кога най-накрая ще се разкараш от живота ми?
20.
— Стоп! — изкрещя Колбърг, изскачайки иззад пулта на помощник-режисьора. — Стоп, стоп, стоп!
Техниците посегнаха към превключвателите и един от тях незабавно доложи, че предаването на живо по целия свят е прекъснато.
Колбърг падна назад в креслото, треперейки от чувството на триумф.
Това беше съвършено. Беше по-добро, отколкото можеше да си мечтае. Господи, не можеше да измисли по-добър тийзър за маркетинговата кампания, дори и сам да го беше написал. Ще оцелее ли Палас? Още не е сигурно. Ще я спаси ли Каин? Няма как да се знае. Как ще успее да си я върне отново? Никой не може да отгатне.
Той се отпусна в креслото. Всеки от мускулите му се свиваше в почти сексуален екстаз.
Идеално.
21.
Величеството бърбори нещо от другата страна на купчината от щайги — близо до стълбите е, извън полезрението ми. Боря се с надигащия се в ушите ми рев, хилядократно усиленото ехо на гласа ми, виещ в праведен гняв. След всичко, което направих за теб, да ме посрещаш по такъв начин!
— Сериозен съм, Палас. — Надявам се, че успявам да звуча достатъчно сдържано. — За новините от къщи. Трябва да поговорим.
Тя се усмихва с нескрита неприязън.
— Знам защо си дошъл, Каин, и можеш да кажеш на онези оядени кучи синове, че при мен всичко е наред, благодаря. Не се нуждая от помощта ти. Можеш да се прибираш.
И двамата знаем за кои оядени кучи синове говори.
— Не е това, за което си мислиш…
— Ясно. Предполагам, трябва да съм щастлива, че си ми дошъл на помощ. Продължавай, Каин, кажи ми какво друго съм длъжна да чувствам?
Изглежда лесно, толкова лесно и съблазнително, да позволя на тази дребна искрица ярост в гърдите ми да се възпламени, да се изтръгне навън с вик, както често се е случвало в последните месеци на брака ни. В известен смисъл тя ме научи на това — в началото проблемът беше, че никога не повишавах тон; после стана проблем, че и двамата започнахме твърде често да надигаме глас.