Овладявам се с усилие — заложен е животът ѝ. Моята наранена гордост няма значение тук.
— Моля те — изричам простичко, като оставям фенера на най-близката щайга, за да освободя ръцете си. — Моля те, нека да не се караме. Искам само да поговорим пет минути насаме. После ще си тръгна.
За миг решителното ѝ изражение омеква — тя е настроена за кавга и неочакваната ми смиреност я обезоръжава.
Тя гледа към мен от високото си място, заобиколена от токалите. За миг чувствам, че тя наистина ме вижда; само за една кратка секунда, когато погледите ни се срещат, тя вижда мен, а не образа ми, който се е запечатал в съзнанието ѝ — образа на мрачния и циничен кръвожаден негодник, който ѝ е причинил толкова болка.
Ние и двамата носим в себе си такива образи, такива изкуствени ментални конструкции. Мисля, че сме прекарали твърде много време, спорейки наум с тези образи, с имагинерния Каин и въображаемата Палас, и сме забравили реалните хора, криещи се зад тях.
И ето ни сега — вече мога да погледна в очите ѝ. И виждам, че там все още има нещо, когато тя гледа към мен, и тя сигурно вижда същото — че все още има нещо между нас. Устните ѝ се отварят, когато тя си поема въздух, за да заговори…
Внезапно иззад щайгите, откъм стълбите, се разнася висок глас:
— Хей, Палас, сигурно изобщо не си очаквала, че ще ни видиш отново.
Ламорак.
Аз не го виждам от мястото си, но Палас стои по-нависоко и лицето ѝ така засиява, както не съм го виждал от години. Устните ѝ помръдват, тя изрича част от името, което блокировките не ѝ позволяват да довърши — то започва с „К“.
— Ламорак! — извиква тя. — О, боже, Ламорак!
Тя скача от щайгите и се понася радостно към него.
— И, Талан, ти си жива, не мога да повярвам!
Тя вече е забравила за мен.
Сред токалите се разнася радостна глъчка, мнозина от тях тръгват към стълбите, наобикаляйки завърналите се герои. Мазето се изпълва с ликуване, а аз за момента оставам встрани.
Стоя, водата се плиска около ботушите ми, гледам разхвърляните наоколо щайги и слушам гласовете. Не мисля, че бих могъл да гледам спокойно как тя ще потъне в обятията му и ще го обсипе с целувки.
Така че стоя и чакам, и колкото по-дълго чакам, толкова по-жалко и по-нелепо се чувствам, като юноша, цупещ се в ъгъла по време на училищните танци. Само след две минути вече не мога да издържам. А да я виждам в прегръдките на друг, е нещо, с което ще трябва да свикна, рано или късно.
С усилие се заставям да се присъединя към останалите. Излизам от мрака, в осветеното от фенерите пространство.
Мнозина от токалите плачат. Доста от тях се опитват да докоснат с ръка Ламорак или Талан, сякаш за да се уверят, че те не са призраци, не са видения, които ще изчезнат веднага щом им обърнеш гръб. Палас е между тях; Талан е от едната ѝ страна, но Палас е обвила с ръце раменете на Ламорак, право на стълбите, където той седи, изпънал счупения си крак пред себе си.
Не мога да се отърва от мисълта, че нито в Театъра на истината, нито в донжона, по време на цялото бягство, той нито веднъж не попита за нея. Нито веднъж. Едно от първите неща, които попита Талан, е дали Палас се е измъкнала и как е тя. Но Ламорак — не.
Иска ми се да има някакъв начин да кажа това на Палас, без да изглеждам като жалък, ревнив задник — какъвто всъщност съм.
Палас поглежда към мен с искрящи очи и пита задъхано:
— Вярно ли е това? Ти си ги измъкнал от донжона? Сам? Ти?
Свивам рамене.
— Това беше единственият начин, който измислих, за да те намеря.
Е, донякъде. Но истината сега няма никакво значение.
Ламорак промърморва:
— Той ми спаси живота, и то неведнъж. Имаше много възможности да ме изостави и никой нямаше да го обвини за това. Дори и аз.
Подобно благородство не му струва нищо и той го пръска щедро, като огризки от богата трапеза.
Палас го поглежда с обожание в очите, а после внезапно ме стрелва с очи, сякаш току-що си е спомнила, че и аз присъствам. Тя се изчервява и деликатно се измъква от прегръдките му. Да гледам усилията ѝ да не нарани чувствата ми, е не по-малко болезнено, отколкото наблюдаването на това, как прегръща друг.
— Каин, извинявай, аз… Е, нали разбираш. Мислех си, че…
— Да, знам какво си си мислела. Забрави за това. В друг момент можеше и да се окажеш права.
— Значи, ъъъ… — Тя неуверено се навежда напред. — Значи, наистина имаш новини от къщи?
— Да — казвам направо. — Ти си офлайн.
Добре, разбирам, че е детинско да правя това, но се уморих да тъпча около истината. Нека тя да измисля лъжи, за да обяснява на местните какво означава „офлайн“.