Не би изглеждала по-зашеметена, дори ако я бях ударил с камък. Лицето ѝ пребледнява, после почервенява, после отново пребледнява.
— О-откога? — заеква тя.
— Четири дни.
Тя бавно предъвква информацията и си мисли за нещо, което имам чувството, че няма да ми хареса. Тя поглежда през мен, сякаш е видяла някаква интересна сцена извън стените на мазето, после стрелва с поглед Ламорак, след това — мен, и в края на краищата аз съм този, на когото казва:
— Прав си. Трябва да поговорим. Тримата.
22.
Мъкнем заедно Ламорак нагоре по стълбите, а Талан гледа скръбно подир нас. Лицето на Величеството почервенява, докато се отдалечаваме, и очите му сякаш са на път да се пръснат, но Палас му казва тихичко нещо и той се успокоява. Преминаваме покрай Поданиците, които весело се поднасят с Томи, и продължаваме нататък, към руините на порутения склад.
Ламорак се подпира на здравото ми рамо, Палас го придържа от другата страна и носи фенера. Опитвам се да не мисля за горчивото разочарование, което прояжда вътрешностите ми.
Явно тя няма да ми даде шанс дори да разговарям насаме с нея…
Намираме закътано място, далеч от дупките, през които барабанящият дъжд прониква през покрива, и Палас оставя фенера. Подът е покрит с прогнили парчета от опорните елементи на склада и мястото вони на влажни въглища. Докато се опитваме да положим грижливо Ламорак върху една паднала греда, той неволно ме хваща за раненото рамо. Потрепвам и изстенвам. Палас ме поглежда, лицата ни са само на един фут разстояние, достатъчно близо, за да може тя по някакъв начин да усети болката ми…
— Ти си ранен.
— Арбалет — отвръщам, свивайки рамене. Знам, че тя мрази този мачовски маниер да се игнорира болката, но това ми е навик, нищо не мога да направя. — Костта не е засегната, нищо сериозно.
За момент настава неловка тишина. Мога да прочета погледа ѝ — тя не знае колко състрадание да покаже. Не иска нито да бъде равнодушна, нито да ме окуражава. Не намира подходящите думи и това ѝ причинява не по-малка болка, отколкото на мен, така че ѝ позволявам да се измъкне от положението.
— Какво е станало с Величеството? Откога ти е куче пазач?
— Аз, ъъъ… — Тя свива рамене и се извръща. Не е способна да ме гледа, докато казва това. — Не бях сигурна дали мога да му се доверя. Беше заложено твърде много…
— Ти какво, да не си му направила Омайването? — питам аз невярващо.
— Нямах избор — отвръща тя много, много тихо.
— Разбира се, че си имала — казвам ѝ. — Величеството е този, който не е имал избор. — Искрицата гняв в гърдите ми внезапно се възпламенява при спомена за безкрайните ѝ лицемерни лекции. — Мамка му, а ти казваше, че аз нямам принципи.
— Знаеш ли, ти си прав, Каин — казва тя разпалено, вече без никакво неудобство в гласа. — Трябваше да постъпя по твоя начин и да го убия.
— Палас…
— Знаеш ли каква е разликата? Искаш ли да узнаеш разликата? — отсича тя право в лицето ми. — Омайването се разсейва — след два-три дни ще е минало. За колко време минава смъртта? Открих, че се е свързал със самия Тоа Сител. Как би постъпил ти?
Величеството в комбина с Очите? Значи, Киърандел е била права…
Гласът ми е студен и спокоен; единственото, което казвам, е:
— Така ли?
Но тя ме познава твърде добре. Внезапният ѝ гняв угасва, тя казва уморено:
— Не прави това, Каин. Имам нужда от него, разбираш ли?
От това разстояние виждам, че очите ѝ са кървясали и под тях има морави кръгове. Бузите ѝ са хлътнали, от което очите ѝ изглеждат по-големи и искрящи. Тя е толкова изтощена, че едвам гледа, и желанието ми да споря веднага угасва.
— Откога не си спала?
Тя раздразнено тръска глава.
— Открадвам по някой час от време на време. Ще съм готова да отведа токалите утре сутринта. След това ще имам колкото си искам време за почивка. — Тя леко се отпуска. Толкова сме свикнали да си крещим един на друг, че гневът изчезва толкова бързо, колкото се е появил. — И на теб няма да ти е излишен малко сън.
Поглеждам към Ламорак и виждам, че и той е смръщил недоверчиво лице, също като мен. Двамата започваме да говорим едновременно, неспособни да повярваме на това, което току-що сме чули. Утре? Да отведе токалите? Да не е откачила?
— Престанете. — Тя сваля наметалото си, сгъва го и сяда върху него на пода. — Казваш, че съм офлайн от четири дни, така ли?