— Да — неохотно потвърждавам аз.
Не искам да ѝ давам никакви насърчения за онова, което е замислила.
— Значи, дори и при най-голямата възможна грешка ми остават поне двайсет и четири часа. Това ще ми е достатъчно, за да ги изведа от града и да ги изпратя надолу покрай брега.
— Ще си на косъм — казва Ламорак със съмнение.
— Абсолютно — потвърждавам и аз. — Ти и сега си на косъм. Ами ако нещо се обърка? Ако те хванат? Ако си от онези едно на милион, за които долната граница е по-ниска? Нима не помниш какво… — Блокировките ми не ми позволяват да изрека думите. — Какво… може да ти стори… това? Как ще се почувстваш, ако всичко наоколо започне да се размива? Колко дълго смяташ, че ще останеш в съзнание? — Разпервам ръце, търсейки начин да изразя ужаса, който чувствам. — Колко време ще имаш, за да изкрещиш?
— Тук има трийсет и шест души — казва тя търпеливо, но със спокойната решителност, с която е свикнала да привежда аргументи. С този глас иска да каже: „Вече съм взела решение, не си губи времето да ме разубеждаваш.“ — Невинни хора, които ще загинат, ако не им помогна.
— Чудесно. Спаси ги. Но ги спаси онлайн. Мамка му, все пак ти плащат за това, нали?
— Мислиш ли, че правя това за пари? — За миг в очите ѝ отново припламва гняв, сякаш е готова отново да се разфучи, но веднага се успокоява. — Каин, би трябвало да ме познаваш по-добре. — Тя разперва ръце с досада. — Дори не знам дали ще мога да го направя — да се върна онлайн. Това е от заклинанието, нали? Вечната забрава?
— Те смятат така — кимвам.
— Мога да го прекъсвам само за отделни хора. Докосвам ги и им казвам, че ме познават, както направих току-що с Талан. Но кого трябва да докосна, за да се върна онлайн?
„Мен! — крещи една примитивна част от мозъка ми. — Докосни мен!“ Но това са само мечти.
— Развали заклинанието — казвам на глас. — Отмени цялото шибано заклинание, колкото се може по-скоро. Никой не знае колко време ти е останало.
Тя клати глава.
— Не мога. В момента мога да действам ефективно само благодарение на Вечната забрава. Чрез нея мога да тегля магия, без да ме усетят, тя ми позволява да преминавам с Наметалото незабележимо покрай най-добрите адепти на планетата. Освен това Бърн ме разпозна и знае, че аз съм Смешника Саймън. Ако прекъсна заклинанието, той и Ма’елкот веднага ще научат кого търсят. Колко дълго мислиш, че ще мога да се крия от Ма’елкот, след като той научи коя съм?
— По-дълго, отколкото ще оцелееш, ако не прекъснеш заклинанието!
— Но тук е заложено нещо повече от моя живот — казва тя спокойно.
— А ако те намерят начин да му противодействат? Та Ма’елкот е не просто умен, той е гений. Мислиш ли, че никога няма да намери заклинание, което да противодейства на това? И тогава, докато ти мислиш, че Вечната забрава те предпазва…
— Това не ме притеснява. — Тя тръсва глава. — Човекът, който е измислил това заклинание, е изобретил вероятно единствената възможна защита срещу него. Той в момента е долу в мазето, Каин. И не мисля, че възнамерява да продаде откритието си на Ма’елкот.
— Защита? — пита Ламорак. Изражението му е странно — сякаш този въпрос живо го интересува, но по някаква причина се прави, че това е обикновено любопитство. — Каква защита?
— Онези сребърни мрежи, с които Конос и семейството му се криеха от търсещи устройства — казва Палас. — Нали си спомняш, точно преди…
— Аз си спомням — прекъсвам я енергично. — И знаеш ли какво? Това не е ново изобретение. Ма’елкот вече разполага с тази технология. Шибаният Аркадейл носеше цял костюм от такава сребърна мрежа, докато изтезаваше Ламорак. Кажи ѝ.
Ламорак я поглежда смутено — предполагам, че изобщо не иска да си спомня за Театъра на истината.
— Така е — потвърждава той. — Не можех да направя нищо против него.
Тя кимва мрачно, замислена за нещо.
— Нищо чудно. Конос е работел за правителството от време на време.
Долната част на гърлото ми кипи, сякаш съм преглътнал киселина.
— Така или иначе, това не е в твоя полза.
— Те още не са направили връзката — казва Палас. — Не осъзнават, че това може да служи като защита. Може да им отнеме време, докато загреят. Нуждая се само от двайсет и четири часа. Рискът си струва.
— Ти да не си се побъркала?
— Токалите… — започва тя.
— Изобщо не ми дреме за токалите…
— Никога не ти е дремело. Не съм и очаквала друго от теб. Това е част от проблема.
Кипенето в гърлото ми се взривява в нечленоразделно ръмжене: