— Мамка му! Мамка му, мамка му!
Правя няколко крачки, за да се успокоя. Най-накрая отново съм способен да говоря.
— Ламорак, говори ѝ ти. Аз каквото и да ѝ кажа, ще направи обратното.
— Каин, знаеш, че не е така. Държиш се детински — казва тя, и Ламорак се мръщи, сякаш мисли толкова усилено, че ще му се пръсне красивата глава.
— Каин, аз, ъъъ… — започва да говори той тихо и бавно, — съжалявам. Съгласен съм с Палас.
— Какво?
— Тя трябва да следва сърцето си, разбираш ли? — казва той простодушно. Те се споглеждат като кутренца и ми идва да им забия по един шамар. — Аз я подкрепям. Ще ѝ помогна. Каквото и да става.
Бавно сядам на пода; боя се, че ако направя някое по-рязко движение, главата ми ще се пръсне. Стомахът ми се свива от обзелата ме горчивина. Не мога да повярвам, че след всичко, през което преминах, ми е съдено да я изгубя.
Защото знам, виждам го, чувствам го — това е последният ѝ шанс.
Мога да понеса връзката ѝ с Ламорак. Мога да понеса всичко, докато е жива и щастлива. Единственото, което няма да мога да преживея, е, ако тя си отиде, изчезне от света, ако никога повече не мога да я видя, да я прегърна, да докосна косата ѝ, да вдъхна нежния аромат на кожата ѝ…
— Това прецаква Приключението ти, нали? — пита Палас.
Онзи недоверчив тон се е върнал в гласа ѝ.
Вдигам глава и срещам погледа ѝ.
— Не те разбирам.
— Друг път не ме разбираш. Затова си разочарован, нали? — пита тя, сочейки ме обвинително. — Те са те изпратили да ме спасиш, а аз не искам да бъда спасена и това ще ти прецака печалбата.
Седя спокойно, опитвайки се да изпитам отново онзи гняв, който нейният тон би трябвало да предизвика, но не чувствам нищо. Само опустошение.
— Палас, ако щеш ми вярвай — казвам с натежало сърце, — но не ме изпратиха да те спасявам. Позволиха ми да те спася, ако ми остане време. Възможно е даже да предпочитат да умреш — това би направило историята много по-драматична.
За миг тя пуска Ламорак. Нещо в тона ми приковава вниманието ѝ, а и тя знае, че каквито и слабости да имам, не съм лъжец. Палас се навежда на ръка разстояние от мен и сбърчва чело.
— Ще трябва да ми обясниш това — прошепва тя.
Свивам рамене и пренебрежително поклащам глава.
— Някога питала ли си се… питала ли си се защо се бориш толкова упорито да свалиш правителство, което, общо взето, е подобно на нашето?
Тя изглежда озадачена.
— Никого не се опитвам да сваля. Просто спасявам някои хора.
— Ти си неудобна за Ма’елкот — караш го да изглежда глупак. Властта му над благородниците се основава изцяло на страха пред неговото всемогъщество. Но всички виждат, че той не може да те хване.
Тя се намръщва. Изглежда разтревожена.
— Не искам да свалям Ма’елкот. Даже напротив, той е прав. — Върху устните ѝ се появява бледо подобие на усмивка. — Актирите наистина са най-голямата заплаха за Империята. Той просто не хваща онези актири, които трябва. Това е всичко.
Поклащам бавно глава и не успявам да сдържа горчивия си смях.
— Ако знаеше само колко си права.
— Не те разбирам — казва тя и се намръщва, озадачена. После идва разбирането и лицето ѝ се прояснява, след това върху него се изписва учудване, а накрая тя се ококорва, ужасена. — Ти? — прошепва тя.
Глупак, глупак, глупак. Аз съм шибан идиот — винаги забравям колко умна е тя. През мислите ми преминават хиляди възражения, но нито едно от тях не успява да изскочи на бял свят, защото тя протяга неуверено сухата си и топла ръка и я полага върху китката ми — докосване, което ме удря като мълния и спира думите ми, дъха ми, сърцето ми.
— Каин — прошепва тя. — Божичко, Каин… кажи ми, че греша. Кажи ми, че това не се случва.
— Такава е сделката — прошепвам съкрушено. — Това им дължа, за шанса да дойда тук. За шанса да те спася.
Тя изглежда зашеметена, неописуемо ужасена.
— Още една война за трона… и това е най-доброто, на което можем да се надяваме. И то при положение, че по някаква невероятна случайност не умреш от ужасна смърт… Каин, аз не си заслужавам всичко това…
Събирам цялата си смелост да положа ръката си върху нейната и да я стисна.
— Заслужаваш си. Заслужаваш и много повече.
Очите ѝ се напълват със сълзи и на мен ми се иска да мога да намеря думи, за да ѝ кажа колко ми е скъпа; тя поклаща глава, отхвърляйки това, отхвърляйки мен, отхвърляйки безценността на своя живот.
— Това е последният път, независимо дали ще спечеля, или ще загубя, дали ще оцелея, или ще умра — казвам ѝ аз. — Борих се за това… Опитвам се да оставя цялата тази част от живота ми зад гърба си, но те не ми позволяват…
— Ти чака твърде дълго — прошепва тя. — Сега вече никога няма да ти позволят.
Ламорак мести поглед от нейното лице към моето и обратно и най-накрая истината прониква в пудинга, който той използва вместо мозък.
— Сключил си договор за Ма’елкот? — въздъхва той. — Да си го начукам като на девствена коза… Нямаш никакъв шанс!
Разбира се, той е нрав. Напълно съм съгласен с него, но не мога да му го кажа, защото точно в момента, докато гледам неговото подуто и насинено лице, нещо се разбива като ледено огледало в главата ми. Парчетата му валят около мен, блещукат, смразяват гърба ми и карат космите по ръцете ми да настръхват. Късчетата се подреждат в нова картина, ново огледало, показващо истината, която не съм можел да видя по-рано. Всяко парченце застава на точното си място с изщракване, като зъбците във вътрешността на ключалка.
„Да си го начукам като на коза“, предполагам, е обичайна фраза, изразяваща изумление или недоверие, но аз съм я чувал наскоро.
От Бърн.
Щрак.
Гласът на Величеството в главата ми, повтарящ: „Някой я е предал…“
Отново, по-високо и по-звънко: щрак.
Ново щрак, от спомените на Палас, които споделям с нея: Ламорак стои до прозореца, слънцето осветява съвършения му профил, докато той си пали цигара, теглейки точно толкова енергия, че да бъде забелязано отвън — сигнал. А после собствените му думи: „Повярвай ми, не исках да стане така. Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук.“
И още една фраза, която отеква в главата ми като паднал в кладенец камък, като падане на гилотина. Самият Ма’елкот боботи от дълбините на гърдите ми: „Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.“
Щрак.
Поглеждам този мъртвец в очите и казвам:
— Ти. Това си бил ти.
Той настръхва. Вижда смъртта си върху лицето ми, но не разбира каква е причината.
— Каин, ъъъ… Каин? — казва той. — Ммм, Палас, какво…
Тя се опитва да задържи ръцете ми, но аз ги изтръгвам и се изправям. Думите ѝ звучат от някаква невероятна далечина:
— Каин? Какво става?
Гласът ѝ не се чува от ветровете, които вият в бездните на душата ми; ревът им изпълва главата ми и нахлува навън, изпълвайки цялата вселена с омраза.
Пристъпвам към него и се опитвам да си върна гласа, за да кажа на Палас. Трябва да кажа на Палас…
— Ламорак е.
Гласът ми е безстрастен, като монотонното потропване на колелата на влак по релсите. Нито вик, нито писък, нито яростен вой биха могли да изразят това, което чувствам.
— Той е. Той е този, който…
Ала някакъв цветен, кристален ореол обхваща лицето на Ламорак, гредата, на която той седи, фенера, стените, панически протегналата ръце към мен Палас. Обръщам се и се навеждам към нея, за да я докосна, да затворя веригата, в последен отчаян опит да я взема със себе си, но протегнатата ми ръка преминава през полупрозрачните ѝ призрачни гърди и аз падам, задъхващ се и поболял се от ярост, сам, върху прехвърлящата платформа в „Кавеа“, в Студията, в Сан Франциско.