— Това е последният път, независимо дали ще спечеля, или ще загубя, дали ще оцелея, или ще умра — казвам ѝ аз. — Борих се за това… Опитвам се да оставя цялата тази част от живота ми зад гърба си, но те не ми позволяват…
— Ти чака твърде дълго — прошепва тя. — Сега вече никога няма да ти позволят.
Ламорак мести поглед от нейното лице към моето и обратно и най-накрая истината прониква в пудинга, който той използва вместо мозък.
— Сключил си договор за Ма’елкот? — въздъхва той. — Да си го начукам като на девствена коза… Нямаш никакъв шанс!
Разбира се, той е нрав. Напълно съм съгласен с него, но не мога да му го кажа, защото точно в момента, докато гледам неговото подуто и насинено лице, нещо се разбива като ледено огледало в главата ми. Парчетата му валят около мен, блещукат, смразяват гърба ми и карат космите по ръцете ми да настръхват. Късчетата се подреждат в нова картина, ново огледало, показващо истината, която не съм можел да видя по-рано. Всяко парченце застава на точното си място с изщракване, като зъбците във вътрешността на ключалка.
„Да си го начукам като на коза“, предполагам, е обичайна фраза, изразяваща изумление или недоверие, но аз съм я чувал наскоро.
От Бърн.
Щрак.
Гласът на Величеството в главата ми, повтарящ: „Някой я е предал…“
Отново, по-високо и по-звънко: щрак.
Ново щрак, от спомените на Палас, които споделям с нея: Ламорак стои до прозореца, слънцето осветява съвършения му профил, докато той си пали цигара, теглейки точно толкова енергия, че да бъде забелязано отвън — сигнал. А после собствените му думи: „Повярвай ми, не исках да стане така. Съжалявам, Палас. Ето защо ще си платя за това тук.“
И още една фраза, която отеква в главата ми като паднал в кладенец камък, като падане на гилотина. Самият Ма’елкот боботи от дълбините на гърдите ми: „Установих, че двама агенти, които работят независимо един от друг — дори в конкуренция — по една и съща задача, постигат резултат много по-бързо и по-сигурно.“
Щрак.
Поглеждам този мъртвец в очите и казвам:
— Ти. Това си бил ти.
Той настръхва. Вижда смъртта си върху лицето ми, но не разбира каква е причината.
— Каин, ъъъ… Каин? — казва той. — Ммм, Палас, какво…
Тя се опитва да задържи ръцете ми, но аз ги изтръгвам и се изправям. Думите ѝ звучат от някаква невероятна далечина:
— Каин? Какво става?
Гласът ѝ не се чува от ветровете, които вият в бездните на душата ми; ревът им изпълва главата ми и нахлува навън, изпълвайки цялата вселена с омраза.
Пристъпвам към него и се опитвам да си върна гласа, за да кажа на Палас. Трябва да кажа на Палас…
— Ламорак е.
Гласът ми е безстрастен, като монотонното потропване на колелата на влак по релсите. Нито вик, нито писък, нито яростен вой биха могли да изразят това, което чувствам.
— Той е. Той е този, който…
Ала някакъв цветен, кристален ореол обхваща лицето на Ламорак, гредата, на която той седи, фенера, стените, панически протегналата ръце към мен Палас. Обръщам се и се навеждам към нея, за да я докосна, да затворя веригата, в последен отчаян опит да я взема със себе си, но протегнатата ми ръка преминава през полупрозрачните ѝ призрачни гърди и аз падам, задъхващ се и поболял се от ярост, сам, върху прехвърлящата платформа в „Кавеа“, в Студията, в Сан Франциско.
23.
Пълзя на четири крака и дера с ноктите си гладката и студена черна пластмаса. Треперя твърде силно и не мога да се изправя на крака, но успявам да вдигна глава и да видя редицата от директни зрители, безлики зад пластмасовите маски на индукционните си шлемове — редица, стигаща чак до огледалните панели на техническия център.
Аз съм в агония и сега, най-накрая вече на Земята, където езикът ми не е скован от блокировки, мога да назова болката си. Това е единствената дума, която съм способен да произнеса.
— Кол…
24.
— … бърг — завърши Хари, обзет от онова чувство на непреодолима загуба, което идва със завършването на Приключението, на прехвърлящата платформа, когато сетивната връзка вече е изключена и отново ставаш сам, вместо да си източник на преживявания за милиони. Но чувството за загуба му беше нещо добре познато, така че се разтвори без остатък в морето на безсилната му ярост, докато омразата му се мяташе и се гърчеше, и го пробождаше в сърцето.
Толкова близо — той беше толкова близо. Ако не го бяха откъснали от нея, ако не беше тръгнал към Ламорак, ако реакцията му беше с половин секунда по-бърза, ако вдървеното му коляно не го беше забавило…