Когато се блъсна в заграждението на сервизната врата, запищя алармата и токовете на ботушите му затракаха по стоманените стълби към техническия център. Дългата вита стълба беше достатъчно висока, за да го накара да се задъха, докато накрая не стигна до заобикалящия „Кавеа“ сервизен коридор. Далече долу алармата продължаваше да вие.
Той удари по необозначената врата и влетя в стерилната монохроматична вътрешност на техническия център.
Четирима души с белите униформи на техници вдигнаха погледи към него, застинали в креслата си. Всички изглеждаха изплашени, но никой не беше изненадан от появата му. Един от тях вдигна ръце с дланите напред.
— Стой! — каза той и размаха ръка, сякаш Хари беше зло куче, което може да бъде спряно със строг глас. — Това беше техническа неизправност, ясно? Неизправност.
— Ти лъжеш по-зле даже и от мен! — Хари пристъпи към него. — Какво се случи? Защо бях изтеглен? — Той направи още една крачка и показа зъбите си. — Ако започнеш да говориш, преди да стигна до теб, няма да пострадаш.
— Управителят Колбърг… — изписука техникът, после се закашля и заговори пак: — Управителят Колбърг, ъъъ… ви чака в офиса си…
— И той се обади тук, за да каже това? — Хари се облегна на гърба на празното въртящо се кресло пред пулта на помощник-режисьора — и установи, че кожата му е топла. — Не… Той е бил тук, нали? Не се е обадил от офиса си… Бил е точно тук.
Топлината върху кожата, която усещаше сега, беше дошла от меката, потна плът на Колбърг. При мисълта за това Хари почувства буца в гърлото си и дръпна ръката си с изражение на погнуса. Видя наподобяващия гъба бутон за извънредното прехвърляне, монтиран най-отгоре на пулта точно срещу креслото. Сега той беше тъмен, но Хари си представи как е светел в червено, когато потната ръка на Колбърг се е стоварила върху него. За миг в съзнанието се появи кървава картина — как откъсва един по един пръстите на тази ръка и ги тъпче в гърлото на управителя. Тръсна глава, за да пропъди образа, но той се върна отново.
— Сега е в офиса си, нали?
— Ъъъ… Каин? Той вече, ъъъ… вече се обади на охраната. Обади се, преди да си тръгне. Те трябва да те съпроводят дотам.
Хари кимна.
— Да. Разбира се, че го е направил.
Той разбираше, че нервният техник се опитваше да му помогне, като му казваше това, опитваше се да го предпази от проблеми. Но също така разбираше, че вече е твърде късно за това.
— Благодаря все пак — каза той и излезе.
Те го чакаха в коридора отпред.
Трима от охраната на Студията в пълно снаряжение: яркочервени брони от въглеродни нишки с покритие от високоеластичен полиуретан, огледални противолазерни щитове отпред на шлемовете, метални резервоари с втвърдяваща се пяна на коланите. Държаха наклонени пред гърдите си мощни пушки „Уестинг“ със стопатронови пълнители с гел-куршуми.
Те пристъпваха с машинната прецизност на Трудоваци. Носеха се слухове, че в службата за охрана на Студията са зачислени няколко киборги. Те компенсираха липсата на висши когнитивни функции с безпрекословното си подчинение.
Когато Хари пристъпи напред, един от охранителите каза:
— Ще дойдете с нас.
Гласът му беше монотонен, лишен от емоции, и Хари внезапно осъзна, че няма достатъчно енергия, за да не се подчини. Той сви рамене и тръгна напред. Охранителите го заобиколиха отстрани и отзад.
Те го поведоха по сервизния коридор към украсената със златен филигран врата на личния асансьор на управителя, измъкнаха скрит панел и въведоха някакъв код. След дълго спускане, от което ушите на Хари заглъхнаха, се озоваха в подземния офис на Колбърг.
Тук, дълбоко под кулата на Студията, беше прохладно. Хари помнеше последното си посещение тук, преди цял един живот — беше достатъчно хладно, за да не се поти управителят, но невинаги. Само при мисълта, че ще види отново сивото, отпуснато лице на Колбърг, към гърлото му се надигна каквото беше там последното нещо, което бе ял оттатък, в Лабиринта.
Вратата към вътрешния офис зееше отворена. Отвътре се чу гласът на Колбърг:
— Майкълсън, влизай. Не си прави труда да сядаш.
Охранителите не последваха Хари през вратата, но вътре имаше още трима, неотличими един от друг като коли един и същ модел.
Колбърг седеше зад бюрото си и изглеждаше — ако това изобщо беше възможно — още по-отблъскващо от обикновено. Слабата светлина от нощното небе, което показваше ретранслаторът, придаваше на бледата му плът зеленикав оттенък и подчертаваше тъмните кръгове под очите му. Бузите му бяха увиснали, а безкръвните му, наподобяващи влечуги устни бяха здраво стиснати. Хари си отбеляза, че дори Колбърг не е спал много последните дни.