Тя беше прекрасна, макар и да не беше Палас Рил.
Усети се, че се увлича. Несъмнено, той губеше играта, но в края на краищата не беше ли това вече нещо повече от обикновена закачка? А в такива случаи понякога е по-приятно да загубиш, отколкото да спечелиш.
Лекомислените му фантазии за семеен живот секнаха внезапно, когато Палас се върна сама. Тя се появи горе на стълбите, осветена в гръб от огъня на Томи.
— Величество, може ли двама от хората ти да помогнат на Ламорак?
— Разбира се — отвърна машинално Величеството, но после се намръщи. — Къде е Каин?
Лицето ѝ беше в сянката и изражението ѝ не можеше да се разгадае, но в гласа ѝ се долавяха безпокойство и неувереност.
— Отиде си.
Кралят и Талан попитаха едновременно, с почти еднакво разочарование:
— Отиде си?
— Просто си тръгна? — Величеството се изправи, пускайки ръката на Талан. — И ти го пусна?
Талан също се изправи и погледна Палас с недоверие.
— Какво се случи? Какво му каза?
— Нищо. — Изтощителните последни няколко дни бяха изсмукали всички емоции от гласа ѝ. — Нищо не съм му казвала. Той дойде, за да ми остави съобщение. Направи го, след което си тръгна. Не можех да го спра.
— А аз си мислех… — започна Талан, — мислех си…
Тя млъкна и поклати глава. После отново седна на стъпалото и облегна брадичка на дланта си. Хвърли празен поглед към токалите и насядалите кой където свари Поданици.
Величеството едва ѝ обърна внимание — забавлението си е забавление, но работата си е работа. Той се качи по стълбите, хвана твърдо ръката на Палас малко над лакътя и нежно я отдалечи от стълбите.
При огъня Томи си грееше ръцете, заедно с още един от Поданиците.
— Не чухте ли какво каза дамата? — попита Величеството. — Отивайте за Ламорак, бързо.
Мърморейки тихичко за несправедливостта на живота, двамата се изправиха. Палас ги упъти и те тръгнаха. Когато се скриха в тъмнината, Величеството се обърна с негодувание към Палас.
— Мамка му, Палас — изсъска той. — Да не си си изгубила ума? Как можа да го пуснеш? Нали ти разправих какво ми каза Тоа Сител…
Палас се беше вторачила замислено в някаква далечна точка и сякаш ѝ беше много трудно да задържи вниманието си върху думите на Величеството — все едно той беше някакъв дразнител и само я разсейваше.
— Тоа Сител греши.
— Откъде знаеш? Откъде знаеш, че Каин не тича към Кралските очи точно в момента?
— Знам.
Спокойствието ѝ и пълната ѝ увереност разколебаха Величеството, но не го отказаха.
— Как можеш да знаеш? Тоест аз съм наясно, че това не е в негов стил, но ти и Ламорак… Ревността може да накара човек да направи глупави неща, Палас. Най-добре да отведем токалите, за по-сигурно.
Вниманието ѝ се върна от някъде много далеч и тя го погледна съсредоточено в очите.
— Няма нужда да ги отвеждаме. Каин няма да ни предаде. Просто не може да го направи.
— Добре, добре, хубаво е, че му имаш такова доверие, но и моят задник е заложен…
Тя поклати глава и се изсмя горчиво — сякаш е подслушала шега, която е повече болезнена, отколкото забавна.
— Доверието няма нищо общо тук. Освен това той си тръгна преди час. Ако беше отишъл при Очите или при Котките, те вече щяха да са тук.
— Мамка му, никога нямаше да го доведа, ако подозирах, че ти ще си тук. Не можеш да поемаш такива рискове!
Тя приятелски положи ръка върху рамото му.
— Повярвай ми, Величество. Всъщност ти ми спаси живота тази нощ. Утре по изгрев-слънце ще изведа токалите от града и всичко ще бъде наред.
Тя свали ръката от рамото му, отдалечи се от него и слезе по стълбите, потънала в размисли.
„Може би наистина всичко ще бъде наред — помисли си Величеството, докато я гледаше как уморено се спуска надолу. — Може би. Но ако не е, Каин най-добре да има убедителни отговори на някои въпроси. Има неща, които не може да се простят, дори и на приятели.“
Ден пети
— И какво лошо има в това, да искаш да помагаш на хората?
— Нищо лошо няма; просто не виждам смисъл. Рискуваш живота си за едно благодаря с насълзени очи и прегръдка. Глупаво е.
— Това си е моят живот.
— Не, Шана. Това е нашият живот, забрави ли? Затова се оженихме.
— О, вярно — знаех си, че има някаква причина, просто забравих каква е.