— Шана, по дяволите…
— Не, Хари. Не. От брака се очаква да те направи нещо повече от онова, което си. Очаква се да добави нещо в живота ти, а не да го отнеме. Ти искаш от мен да бъда нещо по-малко, да съм повече като…
— Хайде де, кажи го. Хайде.
— Добре де, ще го кажа: Да съм повече като теб.
— Тая монета има две страни, Шана.
— Може би. Може би сбъркахме още в самото начало. Трябваше да се досетя.
1.
Зората украси небето над Анхана в алено и бледорозово. Гъстата мъгла, която всяка сутрин се издигаше над водите на Великия Чамбайген, бавно започна да се разсейва в затоплящия се въздух.
Повечето от работниците, конярите и дребните чиновници, които работеха в Стария град, но не можеха да си позволят да живеят там, вървяха в мъглата към Моста на глупците с панталони, завързани за прасците, и крачоли, пристегнати с ширити на глезените.
Тази мода беше продиктувана от необходимостта, защото сред кълбящата се мъгла се скитаха и другите граждани на столицата, нощните жители, които се прибираха в дневните си убежища; и те бяха много по-многобройни от човешките ѝ обитатели. А всеки, на който му се бе налагало да изпълнява танца на плъховете, докато някой паникьосан гризач се опитва да се изкатери по крака под панталона му, забивайки нокти и зъби в плътта, няма никакво желание да преживява нещо подобно отново.
Един особено голям и мършав плъх със сиви петна покрай носа клечеше в процепа, където се съединяваха двете половини на Моста на глупците, и наблюдаваше утринната церемония с искрящи очи, в които се таеше нещо повече от обичайното любопитство на гризач.
Церемонията се провеждаше върху извития свод над реката, над бавно носещата се мазна вода, която изглеждаше лъскавочерна в слабата утринна светлина. Плъхът наблюдаваше капитана на моста, който се появи до една от подсилените амбразури на порталната кула на Стария град. Върху униформата си бе наметнал прозрачна мантия със синкав цвят.
Капитанът обличаше тази мантия два пъти дневно, при изгрев– и при залез-слънце, когато изпълняваше ритуалния обред на легендарния речен бог Чамбарая. На зазоряване той изливаше масло от един златен бокал, молейки речния бог за разрешение да спусне моста; по залез-слънце в бокала имаше вино, в знак на благодарност, че е позволил на хората да преминават през реката.
Мостът се спусна; плъхът отскочи встрани, но щом половинките на моста се съединиха, той хукна към Стария град. Движенията му бяха ограничени донякъде от два тънки кожени ремъка, приличащи на връзки за обувки, които придържаха малък пакет от насмолена хартия към гърба му; без малко да го смаже ботушът на някакъв стреснат войник, който му тропна с крак, но гризачът избяга и се шмугна в уличката зад близката конюшня.
Там той се спря, като че ли се колебаеше накъде да тръгне; неестествената интелигентност в погледа му беше подсилена от начина, по който седна на задните си лапи и разтърка с предните лицето си така, както правят някои хора, когато се колебаят как да постъпят. Но плъхът нито беше нерешителен, нито всъщност мислеше; малкото разум, който се съдържаше в мозъчето му, го подтикваше да прегризе кожените връзки, придържащи пакетчето към гърба му.
Мисленето и нерешителността принадлежаха изцяло на Ламорак.
2.
Малко преди зазоряване тя го беше целунала за довиждане. Смяташе да извози токалите до речната баржа на групи от по четирима или петима души — толкова, колкото мислеше, че ще може успешно да скрие с Наметалото, без да губят способността си да се движат бързо по улиците. Беше кимнала и го бе погалила по бузата, когато ѝ каза как му се иска да бъде с нея, как смята, че мястото му е на улицата, да помага при защитата им, да защитава нея, само да не беше проклетият крак…
И когато му обърна гръб, когато се изкачи по стълбите и излезе на улицата, на лицето ѝ отново се беше появило разтревоженото, отнесено изражение — същото като онова, което имаше след изчезването на Каин предишната вечер.
Повдигаше му се от това; той знаеше, че я губи. Беше го видяла в стаята заедно с Каин, един до друг, беше ги сравнила и някак си той се бе оказал по-дребен. Отново. Не разбираше това, не можеше да го разбере. Защо една жена — или който и да е човек, всъщност — би предпочел начумерения, мрачен Каин вместо искрящите очи и героичния устрем на Ламорак? Но беше точно така и ето че се случваше отново, като повтарящ се кошмар.
Сякаш всички в живота му се бяха наговорили да го накарат да се чувства като второкласен актьор.