Глупава кучка.
Той беше усетил наближаващите проблеми още предишната нощ, когато го бе накарала да остане в онази проклета влажна стая над земята и изгуби цял час в размисли защо Каин е бил изтеглен толкова внезапно. Особено силно се тормозеше заради онова, което се канеше да ѝ каже той — просто отказваше да го забрави. Какво е искал да ѝ каже? Какво е искал да направи? Какво, какво, защо, защо, кой — и това продължаваше безкрай, докато накрая Ламорак не го засърбяха ръцете да я зашлеви.
При някои жени единственият начин да ги накараш да млъкнат е да си пъхнеш оная работа в устата им.
Той знаеше много добре какво щеше да каже Каин, а още по-добре знаеше какво щеше да направи. Но освен това беше наясно, че както бе невъоръжен и със счупен крак, единственото, което би могъл да направи тогава, е да се свие и да чака да умре. Познаваше Каин достатъчно добре, за да очаква от него да прояви милост само защото Ламорак не може да се защити.
Освен това го беше яд, че всичко бе планирано толкова внимателно, толкова добре обмислено и замаскирано, а Каин веднага се беше досетил за истината, без дори да има каквито и да е улики. Нямаше да може да докаже нищо. В никой свят нямаше да намери съд, който да приеме неоснователните му подозрения за доказателство. Мамка му, какви съдилища, това дори не беше незаконно. Не че имаше някакво значение; Каин не би предпочел законните власти и разните законови процедури пред вихъра на смазващите си юмруци.
Върху това беше размишлявал Ламорак цялата нощ, докато седеше над подгизналия под в гнездото от празни щайги, което му бяха приготвили неколцина от признателните токали. Беше прекарал нощта, работейки върху крака си — придърпваше нишките на Потока и внимателно си представяше как наслагва калций върху счупената кост, сливайки разцепените ѝ краища. Надяваше се, че до времето, когато Каин се появи отново, бедрото му ще се е възстановило достатъчно, че да издържи тежестта му и да му даде шанс да се бие.
Не че имаше някакво намерение да се бие.
По време на една от честите почивки му хрумна, че точно както използва презряната някога магия, за да излекува счупения си крак, така използва същата тази способност, за да излекува разбития си живот. Така и не можа да разбере как е успял да навърши трийсет и четири години, без да стане голяма звезда; беше сигурен още като дете, като ученик в Консерваторията, като млад Актьор в чесмод режим, че някой ден ще бъде един от легендарните велики, че името му ще бъде вписано в краткия им списък, редом с имената на Реймънд Стори, Лин Зян, Кийл Бърчард, Джонатан Мкембе…
Името на Хари Майкълсън беше в този списък, или поне така твърдяха хората. Ламорак не можеше да разбере защо кариерата на Каин продължаваше да процъфтява, докато неговата едва креташе; беше навършил трийсет и четири години, възраст, на която повечето Актьори започваха да мислят за пенсиониране, без да е успял да влезе дори в Топ сто. Каин беше на колко, трийсет и девет? Четирийсет? Но Каин можеше и никога да не се пенсионира, щом всяко негово Приключение се озоваваше в първата десетка, сякаш беше абониран за нея. Кариерата му си вървеше от само себе си, разчитайки на предишните му успехи, и вече беше стигнала до етапа, където нямаше никакво значение дали Приключенията му бяха добри, или не. Хората плащаха и плащаха само за да могат поне още веднъж да бъдат Каин — кой знае колко дълго щеше да продължи това? Кой знае кое щеше да е последното му Приключение?
Ламорак често се чудеше, на кого ли му пука?
Друг човек в такава ситуация щеше да се чувства потиснат от усещането за провал и некадърност. Вместо това Ламорак започна да разбира, че причината за непрекъснатите му разочарования е маркетингът — или по-скоро липсата на такъв.
Каин получаваше най-добрите Приключения, защото изпълнителните директори на Студията очакваха той да получава най-добрите Приключения — затова проявяваха готовност да вложат повече усилия, повече пари, повече реклама, за да го задържат на високата му позиция. Ламорак се нуждаеше само от един удар, един голям пробив, една възможност да покаже на Студията и публиката своите качества на истинска звезда.
Той се опитваше да получи точно това — удар. Големият му пробив.
Макар че като Шоумен той влизаше формално в кастата на Професионалистите, това беше временно явление; в деня, в който се пенсионираше, когато се откажеше да бъде Ламорак и най-накрая завинаги се превърнеше в Карл Шанкс, той щеше да се върне в истинската си каста, към която принадлежеше по рождение — кастата на Бизнесмените. Можеше да се пенсионира още на следващия ден и да заеме някоя позиция в семейния бизнес — „Синтек“, гигант в електронно-химическата промишленост — и да изкарва пет пъти повече пари от който и да е Актьор, дори от Каин.