Ламорак осъзна с нарастващо задоволство, че Кралят — макар и с неохотна — подозира, че Каин работи за имперските власти!
Щом го разбра, вече беше лесно да разпали тези подозрения, докато се опитваше да ги отклони. Изчезването на Каин, който по думите на Ламорак „нищо не обясни, просто си тръгна“, още повече улесни ситуацията. Ламорак знаеше, че не само ще му се размине предателството към Палас и токалите, а и ще успее да припише всичко на Каин.
Величеството вече почти му беше повярвал, макар и против волята си; Заклинанието на Палас го караше да изпитва фанатично, параноично желание да я пази. Щеше да приеме всяка имперска намеса за доказателство, че Каин ги е предал.
Онова, което щеше да се случи на следващия ден, щеше да премахне всички съмнения.
Затова, когато половин час преди зазоряване Палас потегли, следвана от четиримата си токали, Ламорак без колебание се залови за работа; даже се чувстваше абсолютно прав и изпълнен с удовлетворение от уменията и въображението си.
Не беше лесно обаче да намери начин да осигури появата на Сивите котки на доковете, без да се сблъска отново с безумния темперамент на Бърн. Решението, което намери Ламорак, не само удовлетворяваше изискванията му, но и носеше в себе си усещането за традиция и един вид метафорична справедливост, която допълнително допринасяше за увереността му в успеха.
В склада навсякъде имаше плъхове; хартията, маслото и ножа за нарязването на кожените върви той взе от Поданиците на Кант с обяснението, че са му нужни за лечителската магия, която смята да приложи върху крака си. Тъй като не знаеха нищо за истинската магия, суеверните глупаци изобщо не се усъмниха.
Ламорак си намери уединено местенце, където да работи, и Талан прие с радост да пази вратата и да се погрижи никой да не го притеснява. Трябваха му само няколко минути, за да привлече достатъчно нишки от Потока и да покори волята на подходящ плъх, който изпрати към Стария град. Самият Ламорак щеше да остане тук, задействал менталното си зрение, за да контролира плъха, но това не представляваше никаква опасност. Ако Палас се върнеше и попиташе защо Потокът се вихри около убежището му, Талан и Поданиците щяха да ѝ кажат, че все още работи върху крака си.
Беше идеално; беше лесно. Нерешителността, която го беше изпълнила, след като плъхът прекоси моста, не беше породена от колебание дали да не се откаже — той просто се опитваше да реши кой е най-бързият, най-безопасният маршрут до щаба на Сивите котки.
3.
Плъхът подтичваше по Пътя на боговете, подмятайки задницата си. Той гледаше да се движи под дъсчените пътеки, да се крие в сенките, да избягва конските копита и някой случаен ботуш или хвърлена керемида; опасностите по този широк път избягваше много по-лесно, отколкото кучетата и дивите котки, които обитаваха по-малките странични улички на Стария град. Едва успя да избегне обкованите със стомана колела на каретата на някакъв благородник, докато профучаваше покрай двореца „Колхари“; после пое по Пътя на благородниците и тръгна към южната част на Стария град, където прекоси Моста на кралете, за да премине на южния бряг.
Онова, което Сивите котки смятаха за свой щаб, представляваше къща с ограден с висока стена двор, която Ма’елкот беше подарил на граф Бърн като част от благородническата му титла. Плъхът се промъкна с лекота между металните решетки на портата и хукна към сградата. Всички врати и прозорци бяха широко отворени и тук-таме се виждаха мъже, проснати в лентяйска дрямка.
Един от тях случайно надигна глава. Разтърка сънливо очи и забеляза плъха. Изведнъж се разсъни и скочи с изненадан вик, който накара останалите да надигнат обезпокоено глави.
Плъхът не забеляза сред тях Бърн — може би спалнята му се намираше на горния етаж? Животното се стрелна към стълбите. Въпреки очевидния си тежък махмурлук, Котките бързо се разсъниха и го подгониха с развеселени викове като ловци, чиито кучета са подгонили лисица.
На няколко инча от носа на плъха в пода се заби хвърлена кама и рязко го накара да смени посоката си. Внезапно въздухът се изпълни с остриета, които летяха към пода и стените и къртеха големи парчета от дърворезбата на парапета — всичко това под акомпанимента на веселия смях на Котките.
Плъхът се мяташе насам-натам, като продължаваше да се опитва да стигне до стълбата. А когато дъждът от кинжали спря за миг — или може би просто у Котките не бяха останали повече оръжия? — той отново хукна към най-долното стъпало. Нещо тежко го удари в гърба и плъхът усети ледена вълна; задните му крачета потръпнаха конвулсивно, потупвайки по пода, той се извъртя, изпищя и се опита да захапе ножа, който бе пронизал хълбоците му и го бе приковал към пода.