Бърн разпери ръце.
— Просто вече не ми беше полезен.
Тоа Сител погледна замислено към бележката.
— Очевидно не е така. Макар че ако аз използвам някой източник по начина, по който го направи ти, никога повече нямаше да се доверя на думите му…
— Ние не се доверяваме.
Гръмотевичният глас на Ма’елкот сложи край на всякаква възможност за дебати. Императорът положи масивните си длани на раменете на двамата си слуги.
— Не можем да разберем какво се надява да постигне Ламорак с това; трябва да приемем, че е част от някаква тактика. Бърн и неговите Сиви котки ще се престорят, че са повярвали; те ще наблюдават и ще претърсят всички баржи.
— Каква е тази сребърна качулка? — попита Тоа Сител. — Мисля, че съм чувал слухове за нещо такова…
— Ммм, да. От време на време майстор Аркадейл наемаше един занаятчия, на име Конос, който направи част от оборудването му за Театъра на истината. Последното му творение беше един костюм, направен изцяло от фино изплетена сребърна мрежа, която би трябвало да го предпазва от всички заклинатели, които се озоват в донжона — доста скъп продукт, за който Аркадейл се отплати, мисля, като обяви Конос за актир. — Императорът въздъхна тежко. — Самият аз смятах, че това творение има ограничено действие — всеки, който го носи, е отрязан напълно от Потока и губи всичките си сили. Може би прибързах — чувствата ми бяха заслепени от силата ми. Наредих да бъдат изработени седем подобни мрежи за мои собствени експерименти. Засега наредих да бъде доставен костюмът на Аркадейл, който ще бъде нарязан на парчета, достатъчни за три или четири качулки, в допълнение към онази, която вече е част от него. Ще проверим истинността на Ламораковото послание веднага щом качулките бъдат готови.
Тоа Сител кимна към грамадната фигура на Каин.
— А той какво мисли за посланието на Ламорак?
Ма’елкот се обърна рязко към него; ръката на рамото му го стисна като менгеме и го издигна във въздуха. Внезапната ярост бе превърнала красивото лице в демонска маска, а очите му пламтяха в алено, като залязващото слънце.
— Не знам! — прогърмя гласът му.
На Тоа Сител му се стори, че в ушите му се забиват ножове. Той усети как погледът на Ма’елкот направо изгаря кожата му. Въздухът излезе от дробовете му заедно с цялата сила от крайниците му. Той висеше във въздуха като зайче, попаднало в челюстите на лъв.
Пажовете в малката бална зала подскочиха при тътена на императорския глас и се спогледаха уплашено; несъмнено всички, които спяха в двореца, се бяха събудили в паника като от някой кошмар. Внезапно Тоа Сител бе връхлетян от усещането, че целият град, цялата Империя, всеки мъж, жена и дете, които бяха преминали през Ритуала по прераждането, бяха застинали по местата си; животът им беше прекъснат от някакъв пристъп на необяснима тревога. Той усети как всяко Дете на Ма’елкот предчувства приближаването на някаква незрима опасност.
Миг по-късно Тоа Сител стоеше на краката си. Страшната хватка на рамото му се смени с топла бащинска ръка, която го подкрепяше, докато се съвземе.
— Приеми моите извинения, Тоа Сител — каза тихо и спокойно Ма’елкот, макар ехото от онази титанична ярост все още да трептеше в гласа му. Гърдите му се издуха почти до пръсване и после спаднаха в една продължителна въздишка. — Работата не върви добре, а аз просто нямам търпение.
Херцогът мълчеше и постепенно се възстановяваше от изгарящата ярост, която го бе връхлетяла. Също като дете, усетило за пръв път тежката ръка на баща си, той не можеше напълно да осъзнае чувствата си — беше наранен и уплашен, и засрамен, несигурен в това, какво да каже и какво да премълчи.
Цялото му тяло беше покрито с малки капчици пот, причината за която само отчасти бе горещината в Малката бална зала, и дори Бърн изглеждаше потресен.
— Вижте. — Ма’елкот им обърна гръб, за да не може никой от тях да вижда лицето му. — Когато Бърн дойде при мен тази сутрин, аз се опитах да говоря на Каин с Речта, да разбера какво мисли той за това послание. Ако двамата все още бяха заедно, Каин щеше да потвърди написаното в него или да ме предупреди, че е фалшиво. В краен случай щях да разбера какво става. И вижте какво се получи.
Големият манекен се надигна над ръба на котела, понесе се към тях тримата и се спусна на пода.
Ма’елкот протегна ръката си към него, сякаш му предлагаше благословия, и разперените му пръсти засенчиха лицето на манекена от сутрешното слънце. Напрежението започна да нараства, сякаш самият дворец затаи дъх, и въздухът около Ма’елкот затрепери от енергия.