„Да не си луд?“ Хари едва се удържа да не произнесе думите на глас и с усилие потисна горчивия си смях.
— Да печеля? Татко, аз едва успявам да вървя. Шана ще умре след два дни. Тя е влюбена в копелето, което ще я убие, а аз съм заклещен в капан между Студията и шибаната Анханска империя. Дори да успея да се върна навреме при Шана, дори да доживея дотогава, тя не иска да бъде спасена…
— А… а… — Усилието да говори като че ли го изтощаваше. — А Колбърг?
Хари наведе глава.
— Твърде умен е за мен, татко. През цялото време вървеше две крачки пред мен.
Той изпука кокалчетата на пръстите си.
— Глупаво… глупаво хлапе. Не ти ли казах… не ти ли казах веднъж какъв ти е проблемът?
— Да, все тая. Винаги ми казваш какъв ми е проблемът. Аз съм роб, нали?
Безжизнените устни на Дънкан се разтеглиха в тънка, безкръвна усмивка.
— Вече не си…
— Какво имаш предвид?
— Той… Колбърг, той не е по-умен от теб, Хари. Много малко хора са… Той просто… Той просто прави каквото е решил, разбираш ли? Той се възползва и от най-малките шансове, лека-полека се приближава към целта, дори да не знае какво ще се получи накрая… Когато го вършиш достатъчно дълго, достатъчно упорито, все някога нещата ще си дойдат по местата и… и ти ще изглеждаш на останалите като гений, макар всъщност да не си планирал нищо…
— Все още не…
— Чуй ме. — Треперещата ръка на Дънкан сграбчи китката на Хари с изненадваща сила. — Направи като него; винаги си го правил. Каин го прави; последвай го. Когато Каин печели, всъщност печелиш ти, всеки път. Прокрадваш се към светлината и когато всичко си дойде на мястото, ти го сграбчваш и с едно движение оправяш всичко, нали?
Хари се намръщи.
— Ами да, предполагам…
— Така ще успееш да го победиш.
Хари присви очи и се замисли.
— Разбираш ли? — продължи Дънкан. — … не роб. Ти мислиш… как да го победиш. Истинските роби не могат дори да мислят така — робите не могат да отвърнат на удара; не могат да си позволят да отвърнат на удара. Ти не си негова собственост… в съзнанието си. Можеш да се изправиш срещу него. Победи го.
— Едва ли…
— Не, не, не. Мисли. Не можах да те науча на много, но поне се опитах да те науча да мислиш. Победиш ли Ма’елкот — ще се появят други като него. Ще има други като Колбърг. Трябва да победиш най-ужасния си враг — онзи глас в главата си… Той ти казва, че битката е приключена… шепне ти, че нищо не можеш да направиш… Победиш ли този глас, това е победа, която никой не може да ти отнеме. Може да умреш, но ще умреш в битка.
„Или ще се озова тук, в съседната стая“, помисли си Хари. Дънкан беше направил своя опит, с малки крачки беше победил този глас — и се беше оказал смазан като хлебарка под ботуш.
Хари въздъхна и поклати глава.
— Не съм го победил, татко. Опитвам се, но засега не мога да го достигна с юмрука си.
Дънкан затвори очи и се изсмя накъсано.
— Ще го достигнеш… Опознай врага — това е половината битка… Действай, Хари. Направи първата стъпка и после просто не спирай.
— Лесно ти е на теб да го кажеш — промърмори Хари под носа си и извърна глава. — За теб всичко приключи. Отдавна изгуби битката.
— Нищо не е приключило — каза Дънкан. Умът му може и да бе объркан, но ушите му си бяха в ред. — Все още не съм изгубил. Все още се боря, Хари.
Хари се взря в състареното лице на баща си, в посърналата му усмивка, която излъчваше тиха увереност, толкова неуместна, толкова абсурдна за този съсипан човек, че просто не можа да намери сили да му възрази.
— Все още правя малките си крачки, хлапе — каза Дънкан, избърсвайки храчката от устните си с осакатената си ръка. — Току-що направих още една.
7.
Този ден Хари прекара часове в стаята на Дънкан; нямаше друга работа. Колбърг вече беше планирал връщането му в Анхана за сутринта, а междувременно единственото задължение на Хари към Студията беше едно интервю с Лешон Кинисън в „Драконови приказки“.
Бащата и синът имаха много неща, които да си кажат. Хари беше чувал други хора да казват, че са опознали бащите си едва когато са станали мъже; за тези други хора този бавен процес беше започнал след навършването на двайсет години. Лудостта на Дънкан, кариерата на Хари — хиляди обстоятелства го бяха лишили от тази възможност. Не можеше да направи или да каже нищо, с което да си я върне, но в този ден се чувстваше така, сякаш беше поставил началото, сякаш бе започнал да усеща онова, което са чувствали студентите на Дънкан трийсет и пет години по-рано.