— Това — рече той.
С леко усилие на волята той призова омагьосаната си сила и смаза парчето камък в юмрука си. Разнесе се пукот като от разтрошени кости и камъкът стана на пясък, на прах, който той остави да изтече между пръстите му в купчинка на пода.
Котките посрещнаха тази демонстрация с яростно спокойствие, което бе по-изразително от каквито и да е викове.
— Днес приключва приказката за Смешника Саймън — каза Бърн, — с поражение и кървава смърт. Всички по местата си.
Докато Котките се разделяха на прайдове и излизаха безмълвно от сградата, всеки един от тях се закле в сърцето си да изпълни клетвата на Бърн.
9.
— Ъъъ, лейди? — разнесе се хрипливият, подрезгавял от уискито глас на капитана от върха на стълбата. — Сигур ще искаш да видиш това…
Палас се насили да стане, усещайки болка във всяка става. Когато капитанът казваше „лейди“, значи, се обръщаше към нея. Всички останали бяха „хей, ти“, дори Талан; още в началото им беше казал, че не иска да знае никакви имена.
Новоназначеният екипаж беше свършил добра работа в трюма; бяха покрили пода с дървени палети, които се издигаха на осем инча над събралата се на дъното мръсотия. Бяха изтъркали стените и бяха окачили фенери на гвоздеи, изобщо бяха направили помещението по-удобно.
Неколцината токали с по-висок ръст си удряха главите в гредите, поддържащи палубата, и дори по-ниските се чувстваха неуютно под ниския таван; почти нямаше място, за да се раздвижват. Токалите седяха скупчени по семейства и я гледаха с широки уплашени очи. „Както обикновено“, обади се някаква отегчена и възмутена част от съзнанието ѝ.
Веднага щом се изкачеше по стъпалата, те щяха да започнат да се питат какво става, главите им щяха да раждат все по-обезпокоителни фантазии за онова, което може би се случваше в озарения от дневната светлина горен свят; накрая някой от тях щеше да събере смелост и да попита Талан. Тя щеше да ги увери, че всичко е наред и те щяха отново да се съберат на групички и всичко щеше да започне отначало.
Час по-рано Палас беше извела от склада Талан и останалите бегълци под прикритието на Наметалото. Ламорак беше решил да остане заедно е Поданиците, което напълно я устройваше. Величеството и Поданиците му щяха да се погрижат за него, да го скрият и да го защитят от имперските власти по-добре от нея. Сега чакаха само да дойде редът на баржата да напусне доковете и да се отправи надолу по реката. Капитанът беше подкупил началника на доковете да ги придвижи по-напред в списъка и сега им оставаше да чакат само още час.
Единственото, което искаше Палас, беше да изведе токалите от града и да ги изпрати надолу по реката. След това щеше да слезе от баржата, да се върне в града, да намери начин да прекрати Вечната забрава и да мине онлайн, спасявайки се от амплитудното разрушаване. Щеше да се върне в града за всеки случай, ако Студията беше подготвила протокола за автоматично прехвърляне, в очакване на сигнатурата на транспондера ѝ; не искаше да бъде прехвърлена пред погледите на токалите, екипажа и Талан.
И тогава да става каквото ще става… Ако Студията решеше да не я изтегля, тя можеше да се върне на баржата — един бърз кон би наваксал разстоянието за по-малко от ден — и щеше да се погрижи токалите да се озоват в безопасност в Терана. Ако внезапно се озовеше на платформата в Студията, тогава щеше да ѝ се наложи да решава тамошните проблеми. Поне щеше да може да се обади на Хари и да разбере какво, за бога, ставаше тук.
Внезапното му прехвърляне предишната вечер беше породило ужасяващи картини за онова, което би могло да ѝ се случи — и случилото се беше загадка, която я човъркаше непрекъснато.
Защо Студията го беше изтеглила насред Приключение? В това нямаше никакъв смисъл.
И онези дълги десет секунди, в които бе стоял неподвижно, без дори да помръдне пръст… Тя го беше виждала в такова състояние и преди — изпаднал в толкова дълбок размисъл, че забравяше дори да диша. Какво ли се беше досетил? Беше погледнал към Ламорак и бе казал: „Ти. Това си бил ти“, а на лицето му се бе изписало онова изражение, което Палас беше виждала само няколко пъти досега — онази изпепеляваща ярост, която неизбежно водеше до проява на насилие.
Същото изражение бе видяла и онази нощ, когато се беше появил в лагера на Бърн по време на „Надпреварата за короната на Дал’канит“. След като развърза въжетата и ѝ помогна да превърже изгорените места и посипаните със сол разрези, останали след забавленията на Бърн, тя бе прошепнала: