— Изведи ме оттук.
Тогава той погледна към раните ѝ, а след това към одраните трупове на Марад и Тизар, които все още лежаха в палатката край нея, изхвърча навън и се нахвърли върху мъжете, които им бяха причинили това. Те бяха насядали край лагерния огън, пиеха и се смееха, а на лицето му беше изписано същото онова изражение.
Той беше погледнал към Ламорак по същия начин, както гледаше Бърн онази нощ, и тя не знаеше защо.
Но сега нямаше време да мисли за това. Времето я притискаше от всички страни — трябваше да изведе трийсет и шест токали от Анхана и да намери начин да спаси собствения си живот. Вече беше похабила твърде много от ценното си време да мисли за Каин, за онзи израз на лицето му, преди кристалните призматични проблясъци да образуват ореол около тялото му.
Споменът се бе набил в главата ѝ и тя не можеше да го прогони оттам; без да се усети, непрекъснато се връщаше към него.
Беше се набил в главата ѝ, защото Каин беше готов да убива, беше обхванат от онази заслепяваща ярост, която като че ли понякога ръководеше живота му, намираше се в такова състояние, в което единствено значение имаха кръвта и болката. Но когато светът започна да се размива, в онази половин секунда, която му оставаше да действа, той не нападна. Нямаше време да размисли, да прецени последствията, да направи избор.
Той предпочете да отхвърли убийството и да се обърне към нея.
Тя знаеше какво се беше опитал да направи, когато протегна ръцете си към нея — да удължи прехвърлящото поле, да я отнесе със себе си към Земята и безопасността. Това я потресе наистина. Изобщо не отговаряше на представата ѝ за него. Накара я да се замисли, че в нейно отсъствие той може би е започнал да се променя по малко, бавно и постепенно; замисли се дали не си заслужава да се опита отново да го опознае.
Палас прогони тези съблазнителни фантазии, които можеха да доведат единствено до нова душевна болка. „Това е минало — не спираше да си повтаря тя. — Приключих с него.“
Тя често усещаше, че дълбоко под пластовете негодувание се криеше завист към способността му да се потопи изцяло в кръвопролитието. Сигурно имаше някаква скрита свобода в това, да мразиш толкова силно, да таиш такъв гняв, че последиците да нямат никакво значение; така както Каин мразеше Бърн.
Все пак тя бе пострадала повече от него от ръцете на Бърн. Не той беше стоял завързан в онази палатка да наблюдава как приятелите му са изтезавани до смърт; да търпи отвратителните ласки на Бърн между целувките от горещите въглени и вледеняващата болка от иглата и острието на ножа; не него бяха преследвали из улиците, принуждавайки го да се крие в мазетата и да си спомня за бързите и ефикасни убийства на Дак и Джак. Но той беше готов да забрави всичко, да зареже на мига целия си живот заради едничката възможност да нарани Бърн — всъщност който и да е от враговете, които си беше създал.
Тя винаги бе по-зрялата, по-самоотвержената, онази, която беше готова да отхвърли личните си чувства, да определи приоритетите си — да спаси невинните, да защити децата, да отстъпи, да мисли, планира, чертае стратегии, докато не ѝ изтръпне мозъкът.
Тази качества се определяха донякъде от дисциплината, изисквана от специалността ѝ; ефективното заклинателство беше точна наука, като математиката, и също като нея изискваше определена студенина на разсъдъка, една безпристрастност. Но в гърдите ѝ тлееше едно не чак толкова дълбоко скрито желание — веднъж в живота си, поне веднъж да изкара всичко навън, да се развихри като Каин.
Докато се изкачваше по стълбата, всички тези мисли се вихреха в главата ѝ, застъпваха се една друга, появяваха се и изчезваха за секунди, преследвайки се по един объркан, трескав начин, който я изтощаваше до крайност. Затова, когато стъпи на огряната от слънцето палуба и видя как противокорабните мрежи се издигат бавно над повърхността на водата, повличайки със себе си водорасли и слуз, тя в първия момент не можа да осъзнае какво става и защо това е толкова важно.
Горната част на мрежите беше закачена на провиснала верига, преминаваща над цялата река. Краищата ѝ бяха захванати в две лебедки; едната бе монтирана на Първата кула в северозападния гарнизон, надолу по реката, а другата на Шестата кула в североизточния гарнизон, в най-източния край на Стария град, почти скрита от погледа. Мрежите бяха направени от огромни стоманени въжета — всяко с дължина от поне шест фута и дебело колкото ръката на Палас — които бяха преплетени като брънките на ризница. Те блокираха доковете и пътя на всички баржи и лодки, които бяха хвърлили котви срещу високите варовикови стени на Стария град. Сред тях бе и баржата, на която се намираше Палас.