Без да каже нито дума повече, Талан стъпи върху ръцете ѝ. Палас я подхвърли с всички сили нагоре. Талан изскочи пред дупката, претърколи се по палубата, изправи се на крака и побягна.
Палас излезе веднага след нея, като подскочи, за да се улови за димящия ръб на дупката, издърпа се нагоре и се изкатери на палубата толкова бързо и ловко, че тлеещото дърво само леко опари дланите ѝ. Хвърли се зад някакви струпани наблизо сандъци, прескачайки превит, изпаднал в безсъзнание боец от Котките. Пропукванията и съсканията на стрелящите арбалети като че ли се чуваха отвсякъде и наблизо отекваха хрущящите удари на забиващите се в палубата и в разхвърляните наоколо щайги стрели. Палас се скри и внимателно надникна над сандъците.
Талан се сражаваше с двама от Котките на бака. Тя подскачаше, отскачаше и се премяташе, за да избегне размахващите се мечове, като отвръщаше на ударите им с двата ножа, които винаги носеше затъкнати в колана си. Засега не беше застрашена от огъня на арбалетите — Котките не искаха да рискуват да застрелят другарите си, — но откъм доковете прескачаха на кораба все повече мъже. Палас зареди последния си кестен и го метна срещу тях, без да се замисля. Наистина ѝ бе последният, но те нямаше как да го знаят, а сега нямаше време за предпазливост.
Огнената топка изригна над главите им, просна на пода трима или четирима, а други двама изхвърли в реката. Останалите приближаващи се Котки се пръснаха настрани, търсейки прикритие.
„Няма измъкване от тоя капан“, помисли си Палас. Самата тя сигурно щеше да успее да избяга — особено ако Талан ѝ пазеше гърба, — но това би означавало да остави токалите без никаква надежда за спасение. Ако можеше да пререже въжетата, които придържаха баржата към доковете, и успееше по някакъв начин да я пусне надолу по реката, накрая щяха да стигнат до противокорабните мрежи, които тя вероятно би могла да пререже с бойния жезъл, стига да имаше достатъчно време. Този план не ѝ вдъхваше особени надежди; спускането по мудното течение щеше да е доста продължително, а тя нямаше как през цялото време да задържа Котките… А и щяха да преминат точно под Моста на рицарите.
Където стоеше Бърн.
Всяко нещо по реда си. Първо трябваше да разкара обгорените Котки от баржата. Те бързо се съвземаха от шока, а дори двете с Талан заедно да се изправеха срещу тях, нямаше как да се справят с толкова много Котки в близък бой. Палас огледа набързо палубата и забеляза двамата братя огре, които се криеха зад купчина щайги недалече от нея.
— Хей! Вие двамата! — извика тя. — Хващайте всички, които са се натъркаляли по палубата, и ги хвърляйте през борда!
Единият от тях поклати масивната си глава.
— Не. Те ш’ни гръмнат — обясни той с ръмжащ глас, който се процеди между двете стърчащи от долната му челюст бивни.
— Аз ще се погрижа за стрелците — сопна му се Палас. — Размърдайте се!
Двамата упорито поклатиха глави и се свиха още по-ниско зад щайгите. Палас изруга. Задейства отново жезъла и го насочи към тях. Острието от блещукаща синьо-бяла енергия разряза щайгата над главата на единия огре.
— Действайте или още сега ще ви убия!
Те потрепериха и лицата им пребледняха — вярваха ѝ. Изпълзяха иззад купчината.
Беше ред на Палас да изпълни своята част от уговорката.
Тя активира менталното си зрение и крясъците от битката избледняха. Тя сътвори в мощното си въображение блестяща огромна решетка от златна енергия, с която обгърна цялата баржа. Никога не би могла да създаде нещо такова с помощта на кристал; кварцът сигурно щеше да се пръсне от натиска на толкова много енергия. Трябваше ѝ нещо повече, по-силно, по-голямо, което да издържи срещу арбалетите, срещу юмруците и краката на Котките; тя засмука енергия от Потока далеч отвъд капацитета си, много повече, отколкото смяташе за възможно, надхвърляйки точката, в която друг адепт би изпържил мозъка си и би паднал мъртъв на място, с димящи ноздри.
Привлече Потока в уголемяващ се басейн от сила, който преливаше в нея и през нея и захранваше гигантския щит с такова количество енергия, каквото никога досега не бе контролирала. Внезапно менталното ѝ зрение се измести; сякаш се намираше извън тялото си и го гледаше отгоре.
Видя се вкочанена, смръщена от силното съсредоточаване, видя и титаничната енергия, която течеше през нея. Заедно с Потока в нея се промъкна и едно учудване, възхищение, наподобяващо религиозен възторг. Умората и крайната нужда се бяха обединили и я бяха изстреляли в едно по-висше ниво на съзнанието, където тя можеше да прелива през тялото си нужната за Щита енергия, но същевременно умът ѝ беше свободен да витае наоколо свободен, почти безразличен към последиците, към изхода от битката.