Чистотата и красотата на Щита; лекотата, с която той прихващаше летящите стрели; невероятната грациозност на бойните движения на Талан, докато тя посичаше един след друг Котките; бавните извити дъги, по които летяха изпадналите в безсъзнание Котки, изхвърляни от огретата във Великия Чамбайген; всичко това се сля в един сложен танц, започваш с квантовото жужене на електронните обвивки на атомите, изграждащи тялото ѝ, и простиращ се до могъщия замах на галактическата ръка, до безкрайния танц на самите галактики около ядрото на Вселената.
Това трансцендентално разпукване на съзнанието ѝ я порази; усещанията ѝ се завихриха в танца на Вселената и тя се потопи в него за един миг от вечността. Би могла да остане там завинаги, слята с безкрайността, но силен удар в Щита ѝ я върна на земята.
Внезапно пред очите ѝ се появиха баржата, реката и стената на Стария град. Всичко бе обвито в пламъци. Щитът ѝ ги отблъсваше, но те бяха успели да обхванат палубите на съседните съдове и щайгите, струпани на кея. Всичко около баржата гореше. Аленият лъч сила, който започваше от Моста на рицарите и завършваше във върха на Сумрачната кула на двореца „Колхари“, отвърна на въпроса ѝ.
Това беше огненото заклинание. От Бърн. От Ма’елкот.
Щитът ѝ беше издържал.
Вчера — всъщност дори тази сутрин — подобна изненада щеше да я накара да излезе от ментално зрение, но тя вече беше надраснала такива реакции. „Сигурно това изпитва Каин“, осъзна Палас; чиста увереност, че изкуството му е съвършено, пълна липса на страх от изхода на битката, знание, че резултатът, дори да е смърт, крие в себе си собствена красота.
Последва ново огнено заклинание, ревяща огнена мълния, която проряза въздуха над реката и се разби в Щита ѝ.
Всички войници, които наблюдаваха битката от укрепените стени на Стария град, всички работници и обикновени хора, които зяпаха през прозорците на Индустриалния парк, всички, освен Котките, осъзнаха, че тази битка е много повече опасна, отколкото забавна. Главите с шлемове се скриха зад зъбците на стената, а улиците, извеждащи от кея, внезапно се задръстиха от бягащи хора, които се блъскаха и ритаха, обзети от ужас.
От огнения удар я заболя и Палас разбра, че въпреки новооткритата си сила, тя няма да може да удържа вечно Щита. Не можеше да се мери със силата на Ма’елкот — може би никога нямаше да може.
Трябваше да се махнат оттук.
Разнесе се нов разтърсващ рев и дори слънцето се скри зад гневните пламъци, които удариха Щита ѝ. Как успяваше той толкова често да я атакува? Тя вече не можеше да поддържа защитата си. Пред очите ѝ причерня и Щитът ѝ се разкъса като паяжина от вятъра. Талан се озова до нея и я подхвана, преди да се строполи на земята.
Палас се притисна към нея.
— Секунди… остават ни само секунди, преди да ни избие всичките.
Талан сви рамене и оголи зъби.
— Ако Каин беше тук, как щеше да постъпи?
Палас погледна с благодарност в ясните теменужени очи на Талан и почерпи сила от ръцете, които я поддържаха.
— Щеше да ми спечели време — отвърна тя, — но…
— Готово — рече Талан и преди Палас да успее да каже още нещо, тя се завъртя и се затича през палубата на баржата. Скочи на кея и прибяга до горящата палуба на съседната баржа, след което се устреми към брега, надбягвайки пламъците. Котките тръгнаха да я пресрещнат на доковете, но тя успя да ги избегне, като тичаше с невероятна скорост по брега към Моста на рицарите.
Палас отново се пресегна към неизтощимия източник и се потопи в Потока, издигайки нов Щит, с който да защити баржата срещу следващото огнено заклинание. Изграждаше го пласт след пласт, още по-плътен от преди. Насочи го срещу моста, но огнената мълния, която последва, я запрати в безсъзнание.
Когато очите ѝ отново се отвориха, тя се надигна на лакти и установи, че е била в несвяст само секунда-две. За последен път зърна Талан, която се изгуби в уличката в западния край на доковете. Палас знаеше накъде се е запътила — към средата на Моста на рицарите. Палас прошепна молитва, пожелавайки ѝ късмет и благословия от всеки добър бог.
Щитът ѝ бе изпълнил задачата си — баржата все още беше цяла. Сега трябваше да я подкара надолу по течението…
Тя се огледа и замаяно се облегна на сандъците; никой от членовете на екипажа не се виждаше наоколо и тя не можеше да ги обвинява за това. Надяваше се само никой от тях да не е паднал зад борда. Можеше да ѝ потрябват по-късно.