Ако всички пътища водят към смъртта, кое ще те ориентира на кръстопътя, освен собствените ти прищевки?
Палас сви мислено рамене и си избра курс на действие, базиран единствено върху детската приказна метафора — котките мразят водата.
Търсейки начин да отдалечи баржата от доковете и да накара Котките да плуват, за да я настигнат, тя протегна едно пипалце от Обвивката си към реката. Усети живота в нея, усети го как пулсира в Обвивката ѝ; мъничките проблясващи аури на рачетата, на ленивите речни котки, на лъскавия дебел шаран. А след това едва долови още нещо — слабото ехо на спомен, нещо, което като че ли свързваше всички Обвивки в едно, сякаш беше поле, на което всички те играеха заедно.
Палас потърси това ехо, потъвайки още по-надълбоко в менталното зрение; сега не просто си представяше своята Обвивка, а живееше в нея. Този път усещането за освобождаване, за напускане на тялото се появи веднага и без усилие; тя напусна физическото си съществуване, превърна се в матрица от чист разум, която обитаваше тялото ѝ, но вече не беше свързана с него — матрица, която се вля в самия Поток.
Всичко, което Палас виждаше надолу по реката, беше Потокът.
Потокът произлиза от живота — той захранва живота и се захранва от него, а тук, в реката, всичко беше живо. Докато търсеше ехото, полето, тя като че ли се спускаше надолу, все по-надълбоко, но не във физическия смисъл надолу във водата, а по-надълбоко от Обвивките на шарана и раците, по-надълбоко от мрачната зелена аура на влачещите се бурени, надолу и надолу, и надолу, но не под, а през…
През мъховете и водораслите, през едноклетъчните, бактериите и най-първичните плесени; тя се спускаше все по-надолу, без да намира онова, което търсеше. Съзнанието ѝ се разпростря навън, следвайки неясните връзки, водещи обратно навътре…
Тук съществуваше друго ниво на Потока.
От всички страни се усещаше по-бавен, по-дълбок пулс, скрит дълбоко зад оживеното съперничество между видовете. Много по-надълбоко от сблъсъка между Обвивките, когато шаранът поглъща тритон, много по-дълбоко от безшумната борба между два вида речни бурени, оспорващи си една и съща ивица от речното легло; това беше Поток от сила, каквато не бе и сънувала. Палас колебливо насочи Обвивката си към пулсирането и се подчини на могъщия му ритъм.
Учудването ѝ се завихри като величествената спирала на галактика.
Цялата река беше жива.
Палас беше открила Обвивката на самия Велик Чамбайген, аурата на живота на цялата речна система, от най-далечните ѝ извори, високо в Божиите зъби, до могъщата ѝ делта при Терана на западното крайбрежие. Обвивката обхващаше не само онова, което живееше в самата река, но и целия речен басейн — тревистите равнини, през които реката криволичеше, горите, които пиеха от нея и я подхранваха с плодородната си почва, цялата екосистема, която я поддържаше и в замяна беше поддържана от нея.
Изумителната жизнена сила, която се съдържаше в нея, заплашваше да изпържи мозъка на Палас и сигурно щеше да го направи, ако тя беше решила да ѝ се съпротивлява. Вместо това Палас се отпусна; подчини ѝ се; потърси собственото си място сред живите организми и го намери. Перлата на съзнанието ѝ се вписа със съвършена неизбежност в мястото, на което принадлежеше, и започна бавно и с благоговение да разглежда речния живот.
Защото тук съществуваше нещо повече от живот — тук имаше Разум.
Тогава дойде и песента.
Реката възпяваше живота си, от освежаващите ручейчета разтопен сняг през лятото в отминали геологични епохи и бълбукането на пролетните планински поточета до мекото пропукване на растящата през нощта царевица, трясъка от падането на дъб с подкопани от водата корени, бученето на пролетните наводнения, шепота на тръстиките и шумоленето на папура в блатата; долавяше се и песента на птиците — патки и гъски, чапли, рибарчета и жерави; пърхащите плясъци на рибата, цветните проблясъци на мускулестите гръбчета на пъстърви и хвърляща хайвера си сьомга, търпеливо чакащата кайманова костенурка, легнала в калта.
Реката пееше и за хората, каращи лодките си покрай бреговете ѝ, пееше за народа на първородните, който в древните дни ѝ беше отговарял със свои песни, за каменарите, които заграждаха и отвеждаха настрани водите ѝ, за да задвижват мелниците си.