Пееше и за Анхана, огромният цирей, който се бе разпрострял в центъра ѝ, болезнена рана, която в продължение на много мили тровеше течението ѝ.
А сега в песента се вмъкна и нова нотка, която я подсили; тя се извиси от тихо самотно припяване в топлите — чистите звуци на стар певец, който неочаквано е разбрал, че има публика. Тоновете се лееха един след друг, отекващият далечен призив на елен се сливаше с игривите гукания на млади видри, съпровождани от плясъка на внезапно извил се есенен вятър, къдрещ повърхността на водата… и изведнъж мелодията се изпълни със смисъл.
В нея не се долавяха думи; не беше необходимо. Самата мелодия придоби смисъл, а смисълът се превърна в песен.
ПОЗНАВАМ ТЕ, ПАЛАС РИЛ, И СИ ДОБРЕ ДОШЛА В МОЯТА ПЕСЕН.
На мястото, където се намираше, Палас нямаше нито дъх, нито уста, но някъде отвътре се разнесе мелодията на отговора ѝ: Чамбарая…
ТАКА СА МЕ НАРЕКЛИ ХОРАТА И СИ МИСЛЯТ, ЧЕ МЕ ПОЗНАВАТ. ПРИСЪЕДИНИ ПЕСЕНТА СИ КЪМ МОЯТА, ДЕТЕ.
И без никакво усилие Палас ѝ отдаде своята песен в музикален контрапункт, който премина в идеална хармония. В нея нямаше капчица лицемерие, тя не се опитваше да скрие истината; всичко, което съставляваше съществото на Палас, стана известно на реката. Чамбарая събра в себе си всичките ѝ сили и слабости, позорната ѝ завист и дребнавост, чистотата на нейната смелост и ги прие с все същото съвършено спокойствие.
Тук нямаше наказания, не можеше и да има — всичко се сливаше в един-единствен поток, който се простираше от планините до морето.
В песента ѝ се долавяше мелодията на нуждата ѝ, на отчаянието, което я беше накарало да се гмурне толкова дълбоко и да търси толкова надалече. Реката не разбираше защо хората се опитват да я наранят, не разбираше дори защо тя се страхува от тях; смъртта и животът бяха част от едно и също безкрайно колело; защо да се противи срещу завръщането в земята, откъдето е произлязла?
Но Палас въпреки това попита:
— Моля те, Чамбарая, спаси ни. Покажи ни силата си.
НЕ МОГА/НЕ БИВА. ДОГОВОРЪТ С НИСШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ВЪЗПРЯХА БУНТА НА ДЖЕРЕТ БОГОУБИЕЦА, СПИРА И МЕН.
„Какви нисши богове?“, помисли си Палас, питайки себе си, но в песента нищо не я разделяше от реката; там нямаше лични мисли, нито имаше нужда от такива.
ВАШИТЕ БОГОВЕ, КОИТО ИЗИСКВАТ ПРЕКЛОНЕНИЕ ОТ ХОРАТА; КОИТО СЕ ЗАНИМАВАТ С ДЕЛАТА НА ПРОСТОСМЪРТНИТЕ; КОИТО СА ДОСТАТЪЧНО МАЛКИ, ЗА ДА СТРАДАТ ОТ СКУКА И ДА СЕ ОПИТВАТ ДА Я ПРОГОНЯТ, ИГРАЕЙКИ СИ ИГРИЧКИ НА ВЛАСТ.
Всичко се разкри пред Палас с кристална яснота; Чамбарая изобщо не се интересувате от живота на отделните същества. За реката човешкият живот не беше нищо повече или по-малко от живота на мъничка рибка лещанка. За реката всеки живот бе живот. Какво можеше да направи Палас, какво можеше да предложи, за да я убеди? Всичко, от което Чамбарая се нуждаеше, вече си го имаше и то ѝ беше напълно достатъчно.
Договорът на Пиричант беше прогонил боговете отвъд стените на времето, като ограничаваше действията им единствено до даването на сила и насоки на жреците си — и може би точно това бе отговорът.
И някъде дълбоко в нея се зароди предложението ѝ: „Направи ме своя жрица. Дай ми частица от силата си и аз ще се превърна в твой глас. Ще науча хората как да те уважават.“
НЯМАМ НУЖДА ОТ ГЛАС — УВАЖЕНИЕТО НА ХОРАТА НЯМА СМИСЪЛ — ТАЗИ МОЛБА НЯМА СМИСЪЛ. ПЕСЕНТА НЕ МОЖЕ ДА ИСКА СИЛА.
Песента не може да иска сила… Тя беше песента; да моли реката за сила, беше все едно да моли ръката си да се свие в юмрук. Това разделение, това Аз и Ти, разговорът между Палас Рил и Чамбарая като две отделни същества, беше създаден изцяло от човешкото ѝ съзнание.
Докато тя беше в песента, нейните нужди, нейната воля, стръвната ѝ преданост към хората, които ѝ бяха поверили живота си, всичко това също беше част от песента, трели от една по-първична мелодия. Когато осъзна това, последните останки от разделението, от личността ѝ се разлетяха като отнесена от вятъра паяжина.
Палас беше единствената част от реката, която изпитваше такива желания… но тук нямаше никакви части. Всичко бе едно, една цялост. Желанията ѝ се превърнаха в желания на реката.
Като част от песента на реката, самата тя беше песен, самата тя бе река и волята ѝ докосваше вълните с неизмерима сила.
Тя се съсредоточи в себе си и намери една нотка в песента — една мъничка изящна нотка с къдрави коси, със синьо наметало и сиви дрехи. Тя изглеждаше много малка и някак си далечна, но същевременно твърде близка. Палас почувства живите същества на баржата със същата сила, както усещаше ранния сняг по върховете на Божиите зъби, както усещаше смъртната схватка между пъстърва и шаран в делтата на Терана. Видя, че опасността, заплашваща тези треперещи човешки същества, съвсем не беше голяма — за да ги спаси, бе достатъчно само да премести баржата, а това не представляваше никакво усилие; това беше част от нейната същност.