Хари прие мълчанието му като неочакван подарък. Нима винаги беше смятал Вило за толкова досаден, а през всичките тези години по някакъв начин бе успявал да не се поддава на раздразнението си? Можеше ли този мъж да мисли за нещо друго, освен за мераците си и за банковата си сметка?
Едва когато ролсът започна спираловидното си спускане към площадката за приземяване в Кауай, Вило се сети да попита защо Хари е поискал тази среща.
Тонът му не оставяше никакво съмнение, че въпросът е зададен просто от учтивост — точно както човек разсеяно потупва по главата своето куче, когато минава покрай него. Пък и какво чак толкова важно може да каже човек от по-нисша каста? Всъщност цялото пътуване до Кауай и самата среща бяха дадени по милост и Вило сигурно очакваше от Хари да завърти опашка като щастливо кученце при тази проява на добродушна привързаност.
В такъв случай щеше да остане разочарован. Докато ролсът кацаше на тревистата площадка, Хари го изгледа равнодушно и отговори през зъби:
— Ще я помоля да намери начин да накара Артуро Колбърг да ми пусне топките.
Преди Вило да успее да отговори, отнякъде се появи униформен прислужник и отвори люка на ролса отвън. Подкани ги да излязат и ги поведе по тучната трева на площадката за приземяване. Хари успя само няколко пъти да вдъхне богатия на цветни аромати въздух и да зърне гъстата зеленина, покрила планинския хребет в далечината, когато част от вулканичната скала в края на площадката се отмести встрани и прислужникът ги въведе в очакващата ги кабина.
Тя потегли през тунелите, които бяха прокопани в земята и изсечени в скалите, и започна да се изкачва нагоре в планината. Още от времето на прапрадядото на Шермая във вътрешността на Кауай беше забранено използването на машини, по-сложни от велосипеди. Придвижването по повърхността в имението на Доул се извършваше на коне. Но това, общо взето, беше преструвка, демонстрация на завръщането към природата, която позволяваше на семейство Доул и техните гости да се наслаждават на окръжаващата ги природа, без да принасят в жертва удобствата на модерния дом. А в Кауай съществуваха всички тези удобства, че и повече. Целият подземен комплекс се простираше като тумор във вътрешността на острова, като хилядите прислужници и техници, целият възможен лукс, бяха внимателно прикрити, но присъстваха навсякъде.
По време на плавното, безмълвно пътуване до мястото, където ги очакваше Доул, Хари успя да успокои нервите си, като наблюдаваше нервниченето на Вило. Дребният и набит Бизнесмен шаваше неспокойно на седалката си, дъвчеше края на незапалената си пура, стрелваше Хари с крайчеца на окото си и отново поглеждаше настрани. Очевидно внезапно беше осъзнал, че воденето му тук може би не е било много добра идея, но освен това усещаше, че не може да направи нищо по въпроса, не и пред прислугата — един бог знае какви слухове щяха да плъзнат…
Когато кабината плавно спря и вратите се отвориха, Вило се наведе към Хари и го погледна с толкова заплашително изражение, сякаш беше насочил зареден пистолет към корема му.
После много тихо, почти шепнешком изръмжа:
— Дръж се прилично, Хари; не се шегувам.
След което се изправи и излезе от кабината. Изражението на лицето му се промени веднага и устните му се разтегнаха в заучена усмивка. Хари сви рамене, въздъхна и го последва.
И влезе в дъгата.
Вратата се беше отворила в покрита с мъх скала, пред широка каменна тераса, намираща се на две трети от височината над дъното на обвит в мъгла каньон. Отсрещната стена на тесния каньон изглеждаше ужасно близо, почти на ръка разстояние. Накъдето и да се обърнеше, гъмжеше от зеленина от всякакъв вид, нещо като вертикална джунгла с всички възможни отсенки на зеленото, прорязана от ярки цветни гирлянди и осеяна с пъстроцветните отблясъци на всевъзможни тропически птици, които хвъркаха напред-назад между лианите.
Високо над терасата, на която стоеше той, друга оголена скала разделяше на две водопад. Водата се стичаше в потоци от двете ѝ страни и изпълваше въздуха с отразяващи слънцето пръски.