Тя се изправи, постави за миг ръката си върху гърдите на Хари, след което го придърпа към себе си и го прегърна.
Хари и Вило с изумление впериха погледи един в друг над рамото ѝ. Когато Доул пусна Актьора, в очите ѝ проблясваха сълзи.
— Знаех си, че наистина я обичате — каза тя. — Знаех си, че не е просто представление. Чувствах го. Ужасно много ви благодаря за това, че намерихте начин да ми помогнете да я спася.
Цялото тяло на Хари изтръпна, отчасти заради това, че Доул се бе принизила от невъобразими висини — Незаета бе прегърнала бивш Работник, — отчасти заради предчувствието за победа.
Лицето на Доул стана сериозно.
— И ще ви кажа още нещо — ако намерим някакво убедително доказателство, всъщност каквото и да е доказателство, което би издържало в съда, аз ви се заклевам, че няма да се откажа, докато не смажа този злобен човек. Той никога повече няма да може да направи нещо подобно. Няма да е лесно; сами знаете, че файловете и данните им са неприкосновени…
— Знам — прошепна Хари, защото не смееше да се довери на гласа си.
Малка крачка към светлината.
— Ще намеря нещо. Ще видите. Все някак ще успея да се сдобия с онова, от което се нуждаете.
— Знам, че ще го направите.
Доул се извърна и заговори на въздуха.
— Робърт.
От скритите отдушници в скалното лице изригна мъгла и между кръстосаните лазерни лъчи се оформи холограмата на майордома ѝ в цял ръст.
— Мадам?
Тя започна да му дава заповеди да се свърже с адвокатите на семейство Доул, които бяха цяла армия. Хари и патронът му бяха принудени да чакат, докато тя си уреждаше срещи и гласеше плановете си. Междувременно Хари на два пъти улови Вило да го гледа с присвити очи, с някакъв новооткрит интерес, като че ли срещаше трудности да съгласува онова, което виждаше, с онова, което беше очаквал да види.
Хари отвърна на погледа му с изразително помръдване на раменете.
„Татко беше прав — помисли си той. — Не е нужно да разрешавам всеки проблем с юмруците си.“
Баща му беше казал да прави малки крачки към светлината, но някои крачки бяха по-големи от другите.
Ден шести
— Хари? Хари, събуди се.
— Хррр…?
— Хари, мислех си… Повече не мога така.
— Шан… какво не можеш? За бога, четири сутринта е. Не може ли да изчакаш до утре?
— Не ми харесва в какво се превръщам, когато съм с теб, Хари. Разбираш ли? Можеш ли да ме разбереш?
— По това време на денонощието нищо не мога да разбера.
— Хари, искам развод.
1.
Вечерта жителите на Анхана си легнаха, изпълнени със страх и недоверие, но през нощта недоверието се изпари — на разсъмване беше останал само страхът; от онзи прокрадващ се бавно страх, който се усеща като ледени зъби, загризали костите.
В града не беше останал човек, който да не знае за битката край реката. Всички имаха приятел или роднина, който е видял всичко със собствените си очи. Някои свързваха случилото се със скорошните експлозии в Индустриалния парк; като че ли не минаваше ден, в който да няма сблъсъци по улиците на столицата.
Онези граждани, които бяха достатъчно смели или отчаяни, за да рискуват да излязат от къщи на сутринта, вървяха по улицата, като непрекъснато хвърляха погледи през рамо. Те крачеха бързо или подтичваха, в зависимост от това, дали наблизо имаше закътана порта, или тясна уличка, в която да се скрият, ако внезапно се развихри схватка.
Анхана беше град, печално известен с жестокостта си, но дори тук винаги имаше някакви граници — уличната кавга можеше да приключи с пробождане, или полицаите можеха да се сблъскат с някоя каменарска банда в Града на пришълците, но боят по градските улици беше извън рамките на приличието.
Страхът се подхранваше и от неизмеримата мощ на сблъсъка — огнените потоци с дължина от по няколко ярда, горящите докове, гигантската водна стена — всичко това беше безумно и непонятно. Кой би могъл да е в безопасност дори в собствения си дом зад масивните градски стени, когато такива неща се случват посред бял ден?
Когато Ма’елкот започна кампанията си за прочистване на Империята от актирите, само най-суеверните му подчинени вярваха в съществуването им. Но актирите постепенно бяха откривани тук и там, на отговорни места из цялата Империя, дори сред благородниците, и тази недоверчивост премина в нервна подозрителност.
Хората започнаха да си спомнят за странните привички на съседите и познатите, които доскоро им се струваха безобидни, но сега изглеждаха необясними и доста зловещи. Все пак как би могъл да знае човек кой може да се окаже таен актир?