Носеха се слухове за някакви камъни, които започват да пищят, когато се допрат до плътта на актир, за някакви характерни вещерски белези, които могат да бъдат открити по тялото на актира. Разказваха се истории за мъже, които се будели и откривали актир в леглото си, на мястото на любимите им жени — подмяната се извършвала в полунощ, при новолуние; разказваха за актирски проклятия, за отравяния, кланета и всякакви подобни истории. Всеки разказ бе по-зловещ от предишния, като че ли това щеше да помогне за разкриването на истината. Дълбоко в душата си всеки чувстваше, че най-ужасното предстои, и всяко следващо събитие се приемаше като доказателство за това.
Мненията относно най-добрия начин за унищожаване на актирите си противоречаха. Някои твърдяха, че е достатъчно да се забие обикновен ясенов кол в сърцето; други смятаха, че устата им трябва да бъде натъпкана с медни монети, а устните им зашити с коноп, а след това отрязаната им глава трябва да бъде заровена на кръстопът с лицето надолу. Повечето твърдо вярваха, че изгарянето на актира на клада от съчки, полети с масло, осветено от жрец на Проритун, също би свършило добра работа.
В провинцията се възползваха широко от всички тези способи, както и от много други. Прилагаха ги върху всякакви отхвърлени от обществото хора — стари самотни вдовици, ексцентрични мъже, предпочитащи да живеят в покрайнините на селцата, все от този сорт — и се оказваше, че всичките методи работят еднакво добре.
След това историите започнаха да се просмукват и в градовете на по-богатите; започнаха да обвиняват все по-заможни селяни и дори някои благородници, дребни земевладелци и други подобни. Гражданите кимаха мъдро в отговор на всички тези слухове и изказваха предположения — най-често основателни — че при всички тези случаи обвинителите щяха да се сдобият със земите и собствеността на екзекутирания актир.
Едва по-късно тези мъдри граждани започнаха да се питат как ли възприемат техните съседи собствените им малки странности; едва по-късно започнаха да се чудят доколко самите те са неуязвими срещу фалшиви обвинения; едва по-късно започнаха да заглеждат богатите си съседи, чудейки се те доколко са неуязвими.
Напрежението в сърцето на Империята се трупаше вече от няколко месеца, макар повечето жители да приемаха с неохота твърденията, че актирите са нещо повече от приказни чудовища, с които се плашат децата. Немалко граждани слушаха с прикрито удоволствие разказите за хитрия бунтовник Смешника Саймън, който спокойно се опълчваше на управниците в цялата Империя; Смешника Саймън се беше превърнал в нещо като фолклорен герой, смел бунтовник, който си вреше носа дори в делата на самия Ма’елкот.
На всеки жител на Анхана, който все още продължаваше да смята така, му трябваше само да погледне разрушения Мост на рицарите или да плати една медна монета на някой паж от „Имперски новини“, който да му изрецитира имената на невинните хора, загинали на доковете. Моряци, докери, склададжии и чиновници, затрити от лицето на земята без предупреждение. Като шега, която се разказваше от прислужниците в кухнята, Смешника Саймън беше забавен, но като реален, могъщ, неумолим враг на Империята, той беше ужасяващ.
Пажовете освен това разказваха и как заклинателят, причинил цялата тази разруха, е бил заловен благодарение на героизма на граф Бърн. Пажовете в зелено-златни ливреи от конкурентната новинарска служба „Последните новини от Колин“ представяха съвсем различна история — за майсторската ръка на неизвестен стрелец и бягството на лодката на обвинените актири надолу по реката. Армията се беше заклела да ги залови, но досега не се беше чуло нищо за това.
Внезапно актирите станаха част от действителността в Анхана и в тях започнаха да вярват така, както не бяха вярвали досега. Те се бяха оказали толкова могъщи и страшни, че реалността не можеше да се сравни и с най-ужасните истории за тях. И на всичко отгоре не се намираха в някаква далечна земя отвъд морето, нито в провинцията, дори не в някой голям град в другия край на Империята, а точно тук, точно сега.
Гражданите се молеха за Ма’елкот, молеха се на своите богове да защитят техния император и да подсилят могъщата му ръка в смъртоносната му битка с нечестивите актири. Мнозина от тях, които нямаха този навик, падаха на колене пред статуите му в малките домашни олтари; вместо да се молят за Ма’елкот, те се молеха на него. Любимите Деца на Ма’елкот не разполагаха с друга защита.