— Разпространяват се в мрежата? — попита Колбърг, преструвайки се на изненадан.
Кучката се опитваше да откачи Майкълсън от куката и точно сега той не можеше да направи почти нищо по въпроса.
— О, да. И макар да разбирам, че записите и договорите на Студията са запечатани, всички наблюдения, осъществени от служителите на Социалните сили, ще бъдат законно приети като доказателство.
— Очевидно сте много добре запозната с бизнес законите — промърмори Колбърг.
Тя сви кокетно рамене — жест, който според Колбърг изглеждаше отвратително при пълна жена на средна възраст.
— Имам своите малки увлечения — отвърна Шермая Доул. — Човек трябва да се занимава с нещо, нали знаете. Така, мисля, че е време да тръгваме. Марк отново ме покани в своята кабина, а Каин всеки момент ще се качи на платформата за прехвърляне. Благодаря ви за отделеното време, Администратор, и се извинявам за неудобствата. Хайде, Марк — рече тя, надигайки се от стола, и двамата излязоха, без да кажат нито дума повече.
Колбърг изгледа сопитата; те не бяха помръднали от местата си и на него леко му се догади при мисълта, че ще трябва да седи в стола на помощник-режисьора, а двете безизразни сребристи лица ще надничат през раменете му.
Той се обърна към един от опулените техници.
— Два стола за Социалната полиция. Веднага.
Техникът изхвърча от помещението.
— Ще останем прави — рече едното сопи. Двамата стояха толкова близо един до друг, че Колбърг не можа да разбере кой бе произвел компютърния глас. — Когато изпитаме нужда да седнем, ще седнем. Продължавайте със задачите си.
Колбърг се изкашля в юмрука си и се настани напрегнато в стола, усещайки болезнено ясно забитите в гърба му погледи.
— Добре — рече той със свито гърло. — Хубаво. Сигнализирайте в камерата и кажете на Каин, че отброяването започва.
5.
Най-близкият предмет, който се материализира до мен, е не по-голям от ковчег. Той е наклонен под доста странен ъгъл — облегнат е на стена, която от близо месец се намира в процес на бавно разпадане. През пукнатината над главата ми нахлува сивкава светлина, а от килера се носи воня на мухъл и мокри въглища.
Натискам с рамо влажната и раздута дървена врата откъм противоположната на пантите страна. Тя изквичава тихо и приглушено като прасенце в чувал от зебло и леко поддава на натиска ми.
Добре. Майната ѝ на предпазливостта.
Облягам гърба си на стената и силно изритвам вратата в средата. Разкисналото се изгнило дърво се разпада със скърцането на ръждясали пирони и аз се озовавам сред руините на онзи същия склад в Индустриалния парк, от който бях изтеглен.
В локвите по пода се виждат пръснати парчета керемиди, а части от тавана висят като пречупените клони на плачеща върба. Оловносивите облаци са надвиснали над главата ми, върху която се оттичат дъждовни капки. Заедно с ромоленето на дъжда се дочуват и тропотът на подковани конски копита по калдъръма отвън, както и случаен вик или сподавени проклятия от минувачите.
Протягам ръце и подлагам лицето си под бледата светлина; вдишвам аромата на Анхана и отново го издишвам, очаквайки да ме изпълни онова усещане за свобода, което Приключението винаги носи със себе си.
Но то не идва.
Чувствам само тежест, която ме тегли надолу и притиска раменете ми така, сякаш онези облаци над главата ми са камъни, които нося на гърба си, и ясно усещам цъкането на всяка отминаваща секунда.
Свободата я няма и започвам да подозирам, че никога няма да се върне. Те ми я отнеха…
Баща ми би казал, че свобода, която може да бъде отнета, никога не е била реална, и сигурно щеше да е прав. Може би тази свобода е била просто част от въображението ми — но аз обичах силно тази илюзия.
Разбиването на илюзиите е обида, която никога не прощаваме.
Поклащам глава и тръгвам напред. Вървя внимателно между отломките и навлизам все по-дълбоко сред руините. Подхващам следата от мястото, където съм я изгубил; макар Палас да ми беше казала, че по това време сигурно вече ще е отпътувала, това е най-доброто място, откъдето да започна търсенето си.
Малкият заслон е празен, с изключение на изстиналите въглени от лагерния огън на Томи, а вратата на мазето зее отворена. Поглеждам надолу към стъпалата — повечето от водата като че ли се е оттекла. Може би трябва да сляза долу и да огледам за последен път.
Но скърцането и пропукването на отломките от рушащия се склад се чува все по-силно.