Не съм сам тук.
Притискам се безшумно към стената, близо до единствената врата. Разтрошаването на вратата на онзи килер сигурно е вдигнало достатъчно шум, че да привлече вниманието на наблюдателите. Това не са просто невинни хора; никой почтен човечец не би се старал толкова много да се движи безшумно.
Зад гърба ми, от другата страна на просмуканата с вода стена, се разнася дрезгав шепот:
— Каин? Бароне, ти ли си? Аз съм Томи.
Спипаха ме.
— Да, Томи, аз съм. Какво става?
Той минава през вратата; на грозноватото му лице е изписано облекчение.
— Надявах се да си ти, бароне. Реших, че ти си единственият човек, който може да се промъкне вътре покрай поне двайсетината Поданици, наблюдаващи това място.
Приемам незаслужения комплимент с повдигане на раменете.
— Какво наблюдавате? Къде са всички?
Той поклаща глава и лицето му помръква.
— Лоша работа, Каин. Палас беше простреляна и Котките я отведоха, а момичето воин, което беше с нея… Тя е мъртва.
Изражението ми го кара да разпери извинително ръце.
— Бърн разпиля червата ѝ по Моста на рицарите.
Ох…
Боже, остарял съм.
Няколко секунди само тази мисъл ми се върти в главата. Единственото нещо, което усещам, е как всичките проклети дни от живота ми се стоварват върху гърба ми.
Човек трябва да е млад, за да може да издържи на това. Човек трябва да е млад и приспособим, и изпълнен с оптимизъм. Все още трябва да вярва в хепиенда, да вярва, че страданието има смисъл, че смъртта не е просто безсмислено угасване на съзнанието.
Трябва да сте достатъчно млади, за да се надявате, че за всяка гадост си има причина.
Така че желанието на всички онези големи клечки, които ме пратиха тук, сигурно се е сбъднало. Може би единственото, което ми е останало, е отмъщението.
Тежестта на отминалите дни ме притиска така, сякаш бавно и сигурно ме размазва воденичният камък на Бог. Плъзвам гръб по стената и се отпускам на пода. Потъвам в противната празнота в гърдите ми, търсейки истинския си гняв.
Ако успея да открия яростта, която винаги се е спотайвала там, тя ще влее достатъчно сила в краката ми, за да стана и отново да завървя. Но намирам само пепел.
Томи казва:
— Кралят иска да разговаря с теб. От вчера те чакаме. Честно казано, не вярвах, че ще се върнеш тук, но Ламорак настоя, че точно така ще стане. Звучеше доста убедено и ето ни тук.
Ламорак…
Все още е тук, разбира се, все още се намира под защитата на Краля на Кант…
Аха, ето я искрицата, която се появява сред пепелта. От нея започва да се издига дим, който обвива сърцето ми.
Когато поглеждам към Томи, виждам, че зад него са се събрали още рицари — и то доста. В стиснатите им юмруци проблясват остриета. Устните ми се разтеглят в тънка усмивка.
— Благодаря ти, Томи.
Той се мръщи озадачено.
— За какво?
— За това, че ми даде причина да се изправя.
Междувременно превръщам думите си в действия и той отстъпва назад, вземайки късо намотано въже от единия рицар.
— Защо сте толкова много? Величеството смята, че ще се съпротивлявам?
Томи увива около ръцете си краищата на въжето.
— А, не. За да се наглеждаме един друг, разбираш ли? Кралят не е единственият, който иска да говори с теб. Очите вдигнаха здраво наградата за залавянето ти. Когато сме много накуп, никой няма да може да те предаде и да прибере парите.
— Нима? Не съм чул за това.
— О, да. Хиляда рояла…
Погледът му се зарейва в далечината, към някакво фантастично царство, където той е с хиляда рояла по-богат. После идва на себе си и прочиства гърлото си извинително.
— Аз, ъъъ… — Той се прокашля. — Трябва да ти вържа ръцете.
Озъбвам му се.
— И междувременно ще умреш.
— Бароне, стига де, не влагам нищо лично…
— Ще обясня на Величеството. Той ще прояви разбиране.
— Нали няма да се опиташ да избягаш? Не ми се ще да те съсичам.
— Да бягам ли? — Смехът ми е леден. — Ти ще ме отведеш точно там, където искам да отида.
6.
Артуро Колбърг седеше умислен в стола си, а безликите сопита продължаваха да надничат през рамото му. Той почти не следеше напредъка на Каин. Изтръгна се от вледеняващата съзерцателност едва когато Томи показа на Каин руините на Моста на рицарите и войниците, които продължаваха да търсят оцелели из потрошените докове.
— Палас ли е отговорна за всичко това? — прошепна смаяно Каин. — Мама му стара… Откъде се е сдобила с такава сила?
— Успя да измъкне баржата — каза му Томи.