— Не се и съмнявам.
Съдейки по опустошенията, битката очевидно беше впечатляваща, зрелищна — и Колбърг се беше оказал без нито един онлайн Актьор на мястото. Никой не го беше записал.
Все едно нищо не се беше случвало.
Което изобщо не подобри настроението му.
Той съчини и издиктува изявлението за пресата направо от Техническия център, без да изпуска от поглед примигващия бутон за извънредно прехвърляне. Огромният извит екран показваше как Каин броди из пещерите под Анхана под охраната на рицарите на Кант.
Колбърг беше доволен от себе си, доволен от гладко звучащия текст на изявлението. Той съобщи на публиката, че Палас Рил е била заловена, със спокоен и равен тон, който по никакъв начин не разкриваше яростта, бушуваща в гърдите му.
Само за няколко минути след сблъсъка в камерата, шокът, в който беше изпаднал след заплахите на Майкълсън, се превърна в хладна ярост. Всички бяха против него, всичките: Каин, Ламорак, Палас, Доул и Вило, както и проклетите сопита, които му дишаха във врата. Но той нямаше намерение да вдигне ръце и да се предаде.
Изобщо не беше безпомощен.
Реши на момента, че с кариерата на Майкълсън е свършено. И той можеше да играе играта „Вече е твърде късно“. Беше готов да отнеме целия живот на Майкълсън, ако това би му дало и най-слабото оправдание, което да успокои Борда на директорите.
И какво щеше да се случи с арогантността му тогава? Колко самоуверено щеше да звучи гласът му, докато моли дори за временна работа? Когато му отнемеха парите, дома и приятелите му… И разбира се, най-голямата радост, която би изпитал Колбърг, щеше да бъде, щом види лицето на Майкълсън, когато Палас Рил излезе от фаза с Отвъдие и загине от ужасна смърт.
Можеше само да се надява, че Майкълсън ще успее да доживее дотогава. Наистина щеше да е жалко, ако умреше в Отвъдие, преди Колбърг да е получил възможността да го размаже.
7.
Изкачването по стълбата, водеща от пещерите към обществената тоалетна, продължава дълго. Томи отваря вратата и я задържа, а аз излизам на светло, под облачното небе.
— На пясъка — казва отсечено той; внезапно ми просветва.
Виждал съм как призовават двама Поданици на пясъка на Кралския съд. И двата пъти нещата не се развиха добре за тях.
— Сигурен ли си, че не можеш да ми кажеш за какво става дума?
Той свива рамене и мрачно поклаща глава.
— Ако знаех, щях да ти кажа. Съжалявам.
Томи и другите рицари вървят след мен между криволичещите редици от каменни пейки, докато се спускаме надолу към арената на стадиона.
Величеството вече е там. Намира се върху кралския подиум между седалките в южния край, седнал удобно на тапицираното кресло, което нарича свой трон. От едната му страна е Деофад…
А от другата, на мястото на отсъстващия Абал Паслава, седи Ламорак. Шинираният му крак — онзи, който бинтовах със собствените си ръце — е изпънат вдървено пред него.
Отвръщам поглед. Ако погледна още веднъж към предателя, няма да успея да се овладея и ще се нахвърля върху него с безсилна ярост; ще се вкопча в гърлото му като върколак. Но и без да го гледам, аз усещам присъствието му, сякаш ме облива с противна актинова светлина, изгаряща лицето ми.
Медният стадион… Денем тук винаги е неуютно — слънцето безпощадно разкрива занемареността и лошото му състояние. Моите спомени от това място са свързани с огньове и танци, хубава храна и неспирно пиене, приятелски потупвания по гърба, които ме свързват с мъжете и жените, обитаващи това място; припомням си усещането за принадлежност, за семейство — семейството, което никога не съм имал.
Но Кралството на Кант е нощно семейство; на дневна светлина, лишен от съблазнителния блясък на огньовете и приятелството, домът, който споделяме, изглежда също толкова потискащо, колкото и гетото за Временни работници. Редиците с пейки, които се ширят над мен, са мърляви и изпочупени. Пясъкът на арената е все още влажен от дъждовете — тук-там се забелязват черните следи на огньовете, захвърлени кости от овнешки бутове, огризки от ябълки, рибешки глави и всякакви други неразпознаваеми отпадъци. Няколко големи мудни плъха ровят безстрашно из тях, без да се притесняват от дневната светлина. Те избягват кривите човки на шумните чайки и правите клюнове на гарваните, които грачат и нападат агресивно чайките, плъховете и себеподобните си.
Когато скачам на пясъка от порутената стена на арената, птиците се издигат във въздуха в пъстър облак. Един подут плъх, който е твърде дебел, за да отскочи бързо от пътя ми, получава силен ритник и се изтъркулва по пясъка с писък.