Десетината и повече рицари на Кант, които ме бяха съпроводили дотук, също скачат на пясъка. Томи пристъпва напред и застава мирно, за да започне церемонията, и произнася с напевен тон:
— Представям пред общия съд на Кант почетния барон…
— Млъквай — казвам му аз и подсилвам думите си със силно шляпане зад врата.
Той залита крачка-две напред, после се обръща към мен. Лицето му пламти от смущение и гняв.
— Каин, мамка му, не можеш просто…
Не му обръщам никакво внимание; просто надигам глава и поглеждам Величеството и съдиите.
— Спести си глупостите, Величество — казвам му с ясен глас. — Аз съм тук. Кажи ми какво искаш от мен, без да ми разиграваш разни шибани сценки.
Откъм струпаните около мен рицари се дочува стърженето на извадени от ножниците мечове, но Величеството вдига успокоително ръка.
— Добре — казва рязко той. После се навежда напред, а лицето му почервенява от прилива на кръв. — Добре, кучи син такъв. Къде се изгуби снощи? Когато изчезна от склада, къде отиде?
— Не е твоя работа.
Мамка му, не мога да му кажа дори и да искам.
Виждам накъде отиват работите. Оглеждам рицарите, които са ме наобиколили, и преценявам шансовете си за измъкване с бой.
— Вече е моя, по дяволите — излайва Величеството. — Мисля, че си отишъл направо при Котките.
— Ти си се побъркал. — Бих му казал кой всъщност е предателят… но не мога. Все още не. — Как ме виждаш да си стисна ръцете с Бърн?
Той се надига с гневно ръмжене от стола и вдига юмрук, сякаш би ме повалил с мълния, ако можеше.
— Знам, че работиш за Ма’елкот, шибаняко! Чуваш ли ме? Знам!
В настъпилата след крясъка му тишина се чуват плясъкът на крилете на подплашените чайки и уличните звуци от Лабиринта, от другата страна на стената. Заобиколилите ме рицари потрепват и извръщат погледи.
Сигурно никога досега не са виждали Величеството толкова разярен; поне аз не съм. Но се е случвало и да ми крещят много по-силно, а и трудно се впечатлявам от някакъв си гняв.
— Нима? — отвръщам тихо аз. — А дали ще се съгласиш да ми кажеш от кого си го научил?
Очите му се опулват и от гърлото му се разнася тих, хълцащ звук. Главата си залагам, че не му се иска сърдитият стар Деофад и всички рицари да чуят за аферата му с Кралските очи.
Ламорак промърморва нещо, но твърде тихо, за да мога да го чуя; уменията ми в четенето по устни са съвсем елементарни, но успявам да уловя думите „въпрос“ и „отговор“. Величеството като че ли не го чува, но казва:
— Тук аз задавам въпросите, Каин. Ти отговаряш. Ясно ли е?
Замълчавам за миг, за да му покажа, че ми е ясно, а после питам:
— Палас жива ли е?
Величеството процежда през зъби:
— Може би не се изразих ясно…
— Томи ми каза, че Палас е била простреляна вчера и е пленена от Котките. Жива ли е?
— Откъде да знам?
— Зарежи игричките, Величество. И двамата знаем какво трябва да ти е известно. Искаш ли да го обясня по-подробно?
Той се поколебава за миг и аз се чудя дали няма просто да каже „майната му на това дрънкало“ и да нареди на рицарите да ме заколят. После отвръща поглед.
— Да. Жива е.
Добре, добре, уф. Вече мога да дишам спокойно и тежестта, която притиска раменете ми, олеква. Сега остава просто да реша какво да правя по-нататък.
— Как смяташ да я спасиш?
Той ме поглежда изненадано, сякаш мисълта за това изобщо не му е минавала през ума. Какво, по дяволите, се е случило с нейното Омайване? Да не е преминало вече?
— Ами аз, ъъъ, носи се слух, че Ма’елкот я държи при себе си и я разпитва…
Позволявам на част от бушуващата в гърдите ми ярост да прелее в гласа ми.
— И ти, кучи сине, се нахвърляш с глупости срещу мен, вместо да мислиш как да ѝ спасиш живота! Какво ти става, по дяволите?
Знаете ли, сега като се замисля, това е много добър въпрос… С Омайването или без него, това съвсем не му е в характера. Ако не друго, Величеството е разумен мъж, прагматик. И ме познава от години. Знае много добре, че бих си отрязал топките с ръждив нож, преди да направя каквото и да е от онова, в което ме обвинява.
През твърдата кост, която използвам вместо мозък, се просмуква бавно още един въпрос: ако наистина търси отговорите на въпросите, които ми задава, защо просто не е пуснал срещу мен Ламорак и неговото Подчиняващо заклинание, за да измъкне всичко, от което се нуждае?
Ламорак промърморва още нещо. Улавям „доверие“ и „тази работа“, а Величеството казва: