Той вдига ръце над главата си, за да се прикрие, и навежда поглед.
— Не — изрича той със скована уста. — Не, моля… шчупи ми шенето, ма’а му.
Вдигам юмрук и преброявам бавно до десет, за да си дам достатъчно време да открия причина, поради която да го оставя да живее.
Стигнал съм до осем, когато Величеството ми подвиква:
— Каин, спри! Всички да спрат! Никой да не мърда, мамка му!
Настъпва продължителна тишина, а аз не отвръщам поглед от Ламорак. Започне ли да активира менталното си зрение, е дотук.
Навсякъде около мен се чуват тихи ругатни, когато мъжете започват да се освестяват и да оглеждат раните си. Ламорак е прикрил с шепи размазаното си лице и избягва погледа ми.
Зад гърба ми се разнася тихият глас на Величеството.
— Имаш ли нещо против да ми кажеш какво, мамка му, стана тук?
Ламорак се дръпва назад, уплашен от онова, което съзира в очите ми.
— Колко си спомняш? — промърморвам аз.
— Всичко си спомням, мамка му. Просто не можех да спра — и знаеш ли, тогава ми се струваше абсолютно правилно. Беше си направо страшничко, мамка му.
Той се появява в полезрението ми и се отпуска на пейката до Ламорак. После се взира в лицето му с агресивна съсредоточеност.
— Имаш ли нещо против да ми дадеш назаем един от онези твоите големи ножове?
Поклащам глава; взел съм неочаквано решение. По-скоро е нещо като предчувствие, като интуиция — ирационално, но натрапливо.
— Остави го да живее.
— Да бе, да.
— Моля те. Направи ми услуга.
— Не разбирам — казва Величеството. — Мислех си, че вие двамата сте приятели. Защо ще иска да ти причини това? А ти защо ще го оставяш да му се размине?
Поглеждам надолу към Ламорак и този път срещам погледа му. Лекичко повдигам вежди и кимвам към Величеството, задавайки мълчаливия въпрос „Искаш ли да му кажа?“. В очите му се чете молба, а аз кимвам безгрижно.
— Помниш ли онази нощ, когато проведохме дългия разговор? — изричам бавно аз. — Палас му каза, че се връща при мен. Той го прие много навътре.
— Да бе, без майтап.
Очите на Ламорак се опулват смаяно.
— Ти… — изплюва той. — Лъжа! Т’фа е лъжа! Той, той…
— Нали ти казах да си затваряш устата! — промърморвам аз.
Бързият ми страничен ритник размазва с хрущене носа му и главата му отскача от каменната пейка зад гърба му. Ламорак подбелва очи и се свлича на земята, а над устните му се появяват пукащи се кървави балончета.
Велики Боже, какво усещане! Една продължителна секунда се боря с почти непреодолимото желание просто да го довърша, но успявам да се овладея. На косъм.
— Направи ми една услуга. Пази ми го. Заключи го в онази стая, където ни срещна, след като се измъкнахме от донжона — но дръж Поданиците по-надалече от гласа му.
— Без майтап? Добре. Но след като приключиш с него, той е мой.
— Да, както кажеш.
Величеството изпръхтява и се изправя на крака.
— А какво ще правим с Палас?
— Ето точно този въпрос очаквах да чуя. — Няма как да знам дали Величеството говори от сърце, или Омайването на Палас все още действа. Всъщност нали знаете, няма никакво значение. — Мисля, че е време да свалиш картите.
Той ме поглежда предпазливо, с присвити очи.
— Какво имаш предвид?
— Знам какво искаш, Величество. То не е тук, на стадиона. Не е и в Лабиринта. Залозите са много по-високи.
— Не знам за какво…
— Не знаеш друг път. Не си рискувал цялото Кралство на Кант, за да подкрепиш Смешника Саймън единствено от добро сърце. Хич не ти пука за актирите или за останалите.
Той не ми отговоря, просто гледа мрачно ранените рицари на арената.
— Знам какво ти се върти в главата — казвам му аз. — Знам, че смяташ да разкриеш цялата мрежа на Смешника Саймън и да я продадеш на Кралските очи. За какво играеш, за титла? Или просто заради заповедта на Тоа Сител всички полицаи да си затварят очите пред делата ти в града? Или е някаква прикрита имперска операция срещу останалите банди в Лабиринта?
Когато се обръща към мен, очите на Величеството са изпъкнали така, сякаш съм го стиснал здраво за гушата. Той отваря уста, но оттам се разнася само грачене в знак на отрицание.
Потрепва, когато слагам ръка на рамото му, но единственото което правя, е да го стисна приятелски.
— Всичко е наред, Величество. Не се сърдя.
— Аз, аз, Каин, кълна се, тя каза, че те е зарязала — помислих си, че ще ми благодариш…