— Да, но нещата никога не са толкова прости, нали?
— Но сега вече е различно — настоява той. — След като я опознах… Мамка му, Каин, не бих направил нищо, за да ѝ навредя. Никога.
— Давам ти възможност да ѝ помогнеш. Ти ѝ помагаш, аз помагам на теб. Разбираш ли? Ще надцакам Тоа Сител. Ти ще получиш повече от помощта си за Палас, отколкото от предаването ѝ. Ако направиш това за мен — изричам аз бавно и убедително, — ще сложа Анхана в ръцете ти.
Той се обръща към мен и в очите му проблясва алчна амбиция. Изцяло съм привлякъл вниманието му.
— Какво да направя за теб?
— Искам страхотен хаос по улиците, който да привлече до такава степен вниманието на Ма’елкот, че той да няма време да размишлява за намеренията ми, разбираш ли ме? Искам бунт. Не някакви си дребнави сблъсъци по улиците на Лабиринта. Искам цялата полиция, Кралските очи, цялата проклета армия дори, всички да са впрегнати да обуздават нещата. Искам градът да пламне.
— Много искаш. Прекалено много. Това може да изложи на опасност цялото Кралство.
— Виж какво, нямаш кой знае какъв избор. Палас няма да може вечно да издържа на разпитите. Когато Ма’елкот я пречупи, той ще разбере кой финансира нейната операция. Ще докара тук цялата си армия, за да ви заличи от лицето на земята. Всичко е излязло извън контрола ти в мига, в който са заловили Палас жива. Вече е късно да издаваш мрежата ѝ или да правиш каквото и да било друго, защото Ма’елкот ще го направи и без твоята помощ, а след това ще се стовари върху главата ти като божий гняв, и да знаеш, че въобще не преувеличавам. Затова ти трябва да удариш пръв. Трябва да го направиш веднага. Това е единственият ти шанс, Величество. Нали знаеш поговорката, че възможността е като копривата — сграбчвай смело или ще те опари.
Кралят се заглежда замислено в далечината и аз му оставям няколко секунди, за да обмисли всичко.
— Можем да запалим пожари — рече най-накрая той, — но това няма да е достатъчно. Бунт като този, който искаш ти, ще има нужда от допълнителна подкрепа. Трябва да продължи да се вихри, след като момчетата ми го започнат. Хората трябва да са разгневени и уплашени…
— Лесна работа — казвам му аз. — Те вече са уплашени. Ма’елкот им е подпалил задниците с тоя лов на актири. Превръщането на страха в гняв е най-лесното нещо на света.
— Нима? И как?
Поне тази част вече я бях измислил.
— Можем да бием Ма’елкот със собствената му пръчка. Ма’елкот — аз разпервам ръце, сякаш се каня да правя магически номер — е един от тях.
Величеството се мръщи, а аз му се ухилвам.
— Самият той е актир — казвам. — Цялата история с лова на актири е хитрина, чрез която се опитва да отклони вниманието от себе си.
Очите на Величеството постепенно се ококорват и той се вкопчва в ръкава ми.
— Мама му стара… — казва той задъхано. — Истина ли е това?
— Има ли значение? Когато започнеш да разпространяваш дадена история достатъчно упорито и продължително, ако тя е свързана с най-дълбоките страхове на хората, скоро се превръща в истина.
— Но, но… Дали е възможно? В смисъл, ако актирите наистина съществуват… Тогава всичко си идва на мястото… С малко повече доказателства можеш от раз да го свалиш. Благородниците и без това го мразят; веднага ще се обърнат срещу него. Армията няма да се бие за него… Но без нея…
Сега вече разбирам какво трябва да направя.
Адски ще боли. Години наред.
Но изборът между моята почтеност и живота на Палас не е никакъв избор.
Хващам го за раменете с двете си ръце и го поглеждам в очите с цялата си пряма, чиста откровеност, на която съм способен.
— Добре, Величество — казвам бавно аз. — Истина е. Само си помисли: Ма’елкот се появява отникъде по време на Равнинната война. Как можеш да изглеждаш по този начин, да си с такива размери, да имаш такова лице и такава сила, без никой да спомене името ти, докато станеш на колко, на четирийсет? Как, в името на всички богове, той успя да стане император за по-малко от пет години, след като падна от шибаното небе? Откъде се взе? Кои са приятелите му от детството? Къде му е семейството? Ето ти го и отговора — няма семейство, няма приятели, няма история. Той е актир, Величество. Той е един от тях.
— Разбирам — отвръща тихо той. — В името на кръвта на Тишал. Вече разбирам! Но ми трябва доказателство, Каин, нещо, което да отнеса на благородниците, за да ги накарам да се надигнат срещу него.