Отвръщам му с пълното убеждение на един честен човек:
— Ще ти намеря доказателство.
Очите му се замъгляват и се зарейват в далечината. Пред погледа му е Голямата зала на двореца „Колхари“, гледана откъм Дъбовия трон.
— Дай ми го и аз ще ти осигуря бунтовете.
Поклащам глава.
— Ще ми отнеме ден-два. А бунтовете ми трябват сега. След два дни Палас ще бъде пречупена или мъртва, а имперските войници ще лагеруват из Лабиринта. Цялото Кралство ще бъде заличено. Трябва да нанесем удара сега, днес, в следващия един час. Действай смело, действай още сега и ще спечелиш. Разпали бунтовете и до два дни ще имаш доказателството, от което се нуждаеш. Заклевам се.
Той ме поглежда в очите, търсейки истината, която няма да намери там. Аз отвръщам на погледа му, готов да изтъргувам повече от десет години приятелство и цялото доверие, спечелено през тези години, за едно голямо предателство.
Когато разбере, че съм го излъгал, двамата с Палас или ще си бъдем вече у дома, или ще бъдем мъртви.
Дори да е започнало да отминава, Омайването ще го подтикне да ни помогне, но вроденият му прагматизъм му подсказва, че ще погуби живота на хората си за една изгубена кауза. Той балансира на тънко острие и се колебае.
Известно време претегля годините на приятелство и доверие. Претегля репутацията ми — Каин по-скоро би убил човек, отколкото да го излъже — и накрая кимва рязко, сякаш е скочил от острието в бездната.
— Добре — отсича твърдо той. — Вярвам ти. Бунтовете ще започнат до един час.
Остава ми само да кимна.
Поглеждам към лицето на изпадналия в безсъзнание Ламорак, което като че ли ми се хили злобно и презрително.
„Хили се, задник — промърморвам наум. — Никога не съм твърдял, че съм по-добър от теб.“
— Да изгоря целия град — размишлява Величеството на глас, поклащайки недоверчиво глава. — Това е твърде много в замяна на живота на една жена.
— Майната му на града — казвам му аз. — Готов съм да изгоря целия свят заради нея.
Това поне не е лъжа.
8.
Слухът се разпростря като импулс по нервите в човешкото тяло, чиято глава беше Медният стадион в Лабиринта. Един рицар, който патрулираше по границата с Лицето, разговаряше със семейство прокажени просяци. Единият от просяците тръгна бавно по Пътя на измамниците и размени няколко думи с групичка хлапета с мръсни лица. Едното от децата се промъкна в Индустриалния парк, за да намери приятеля си, който работеше за „Последните новини от Колин“. Пажът поговори с един от работниците, който почиваше заедно с другарите си пред „Въглищарите на Черния Ганон“, на ъгъла на „Лаклънд“ и „Бонд“. Работниците се пръснаха по доковете. Един от тях размени няколко реплики с някакъв каруцар, който пренесе слуха заедно със стоките си през Моста на глупците право в Стария град.
Потайните Поданици на Кант си знаеха работата — всеки един от тях разговаряше с поне още трима други. След около час просякът на Брега на благородниците, който се намираше на южния бряг на Великия Чамбайген, каза на преминаващия благодетел:
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че Ма’елкот се изсилва твърде много с тия актири. Някога питал ли си се той откъде се появи? Замислял ли си се дали не крие нещо? Крадецът вика дръжте крадеца, си мисля аз.
Почти същите думи можеха да се чуят из таверните и странноприемниците от Змийската яма до сградата на съда. Повечето, които ги чуеха, се мръщеха. Това беше недопустимо. Беше абсурдно. Но когато разказваха през смях на приятелите си за този невероятно глупав слух, който са научили, почти във всяка групичка се намираше по някой, който изричаше, искрено навъсен:
— Ами знам ли. Това вече го чух днес. Може пък да има някаква истина в него. Хайде, признайте си, че не е невъзможно…
Историята заживя свой собствен живот, макар че със същия успех можеше да отмре напълно естествено до ден-два. Няколко дни мир и спокойствие щяха да успокоят внезапно събудените страхове и абсурдните слухове щяха да изчезнат.
Но само един час след пладне, в този къс есенен ден, пламъците облизаха задната част на Благородническия игрален дом на южния бряг на реката. Противопожарната бригада се зае веднага да го гаси, но на миля от там пламна жилищна сграда. Половин час по-късно в сенките на Моста на крадците беше подпалена конюшня. По това време мостовите капитани вече бяха започнали да изпращат редови войници да се борят с пламъците и помолиха гарнизона за помощ.