Няколко часа по-късно войниците бяха пръснати из столицата и изпотени и със зачервени лица, се бореха с разпръснатите пожари. Много от тях мърмореха, че „императорът може да праща дъжд, за да спаси реколтата на някакви си селяни в провинцията на стотици левги от тук, а му се свиди да пусне дори една малка буря, за да угаси проклетите пожари. Може пък да иска проклетият град да изгори“.
Капитанът на стражата при разрушения Мост на рицарите освободи всичките си хора от ежедневните им задължения и лично ги поведе на помощ. Чуха го да казва на помощника си, докато бързо прекосяваха острова:
— Това направо смърди, да ти кажа. Нещата със сигурност ще се влошат, преди да се оправят, помни ми думата.
Никой в града нямаше нужда да чува това; всички го усещаха ясно.
Целият град си пое дъх и го задържа в страхливо очакване на крясъка, който всички знаеха, че ще чуят с падането на нощта.
9.
Киърандел усети смущението в Потока цяла минута преди да чуе почукването на вратата на апартамента си. Смущението изобщо не приличаше на жилавата плетеница при придърпванията от заклинатели; това беше нещо огромно и необуздано, което като че ли завихряше целия Поток около себе си като разбушувал се океан, като прилив; струйката, която проникваше през стената, като че ли беше само мъничка частичка от някакво невъобразимо морско чудовище.
Кацнала на облегалката на стола и заета със заплитането на сребристата коса на Киърандел, Тъп усети напрежението на господарката си.
— Киър? Какво не е наред?
— Повикай Заки. Той е в стаята си. — Киърандел скочи от стола си като пружина и изпъна грациозно дългото си бледно тяло, което напомняше натегнат лък. Златистите ѝ очи като че ли успяваха да проникнат през стената. — Събуди го и двамата побързайте да се скриете. Нещо ще се случи.
— Киър…
Киърандел се обърна към дребничката си другарка:
— Не спори! Тръгвай!
Превързаното крило на Тъп не ѝ позволяваше да лети, но всички от дървесния ѝ народ бяха пъргави като маймунки. Заразена от тревогата в гласа на Киърандел, тя скочи от облегалката на стола върху масата, стрелна се бързо по килима и профуча през вътрешната врата.
Киърандел уви ъгловатото си тяло в роба, защото не искаше поддържането на илюзията за облекло да нарушава концентрацията ѝ. Тя протегна Обвивката си, за да провери нарастващото налягане на струйката и ахна, когато силата проникна в нея като груб любовник. Вкусът на този Поток беше доста интересен — не можеше да го определи точно, но усещаше, че може би ще успее да го разпознае някак…
Тя твърдо отблъсна тези мисли и попи структурата на Потока с могъщия си ум; в този момент на вратата се почука с един от кодовете на Лицата, Киърандел вече беше готова за всичко.
Елфката протегна въображаемата си ръка, Потокът потече към резето, дръпна го и вратата се отвори.
В коридора стояха двама от служителите ѝ — човек и каменар. Обвивките им бяха пожълтели от нервна енергия, която беше пронизана от аметистовите жилки на триумфа.
— Прости ни, Киърандел — каза човекът, — но заловихме този да се промъква отзад и решихме, че може да поискаш да разговаряш с него.
Между тях, с белезници на ръцете и опасно пулсираща черна Обвивка, стоеше Каин.
Обвивката му беше много по-тъмна от преди; едва се открояваше в среднощната сянка, надвиснала над него. Киърандел зяпна в мълчаливо благоговение, усещайки промяната в посоката на Потока — той се движеше към Каин, който сякаш беше заклинател с божествена сила. Силата не се вля в него, както би го направила при адепт; тя се завихряше около него и се връщаше обратно, сблъсквайки се с прииждащия поток. Киърандел виждаше, че той не го прави умишлено — дори не беше изпаднал в транса на менталното зрение, от който се нуждаеха човеците, за да приемат и насочват Потока. Какво беше това в такъв случай?
— Охраната добре, а, Киър? — рече каменарят. — Тоя път го фанахме, аъ?
— Стига глупости — сопна му се тя. — Престани с тази абсурдна игра, Каин. Покажи им.
Обвит в облака си, Каин се размърда и белезниците паднаха от ръцете му на пода. Двамата охранители отскочиха назад като попарени и посегнаха към оръжията си. Каин вдигна и двете си ръце.
— Може ли да поговорим? Или още сега да видя сметката на кученцата ти?
— Оставете го — нареди тя. — Влез, Каин. Вие двамата останете да пазите отвън. И този път се постарайте да свършите добре работата си.
Каин влезе с небрежна крачка, а кривата му усмивка се губеше сред вихрите на обграждащия го Поток. Той затвори вратата зад себе си и се облегна на нея. Сенките отново се бяха появили — онези призрачни Каинови двойници, които като че ли се рояха при всяко негово движение. Той беше толкова добре подготвен за всичко, че Потокът придаваше плътност на призрачните му двойници. Тя вече можеше да види смътните промени в структурата на силата на местата, където преди само си ги беше представяла.