През прозореца се виждаше не само Стената на Сен-Даналин, обграждаща двореца „Колхари“, но и причудливите кули на съседния Храм на Катеризи; оттук се разкриваше прекрасна гледка чак до Божия път на запад. Една карета с желязна клетка, теглена от четири черни коня, се движеше бавно по натоварената улица, окъпана в лъчите на залязващото слънце. След разрушаването на Моста на рицарите бедняците и нехората, шито живееха на северния бряг, бяха принудени да се тълпят на Моста на глупците, за да успеят да се приберат преди вечерния час. Денят беше необичайно топъл за сезона и сумракът се спускаше твърде бързо; на Тоа Сител му беше ясно, че няма начин цялата тази тълпа да напусне Стария град преди падането на нощта. Покрай Божия път вече бяха избухнали няколко свади; на някакъв потен гражданин му бяха стъпквали краката твърде много пъти, друг бе отнесъл няколко ръчкания в ребрата, а трети беше получил удар с камшик в лицето заради това, че блокирал пътя на каретата на някакъв господин. Неколцината полицаи, които обикаляха наоколо, изглеждаха нервни и изтормозени. Би трябвало да изпратят армията на помощ, но повечето от свободните войници бяха заети с потушаването на пожарите; над града се виеха гъсти кълба черен пушек.
Бърн заговори иззад гърба му.
— Още ли го няма?
Тоа Сител кимна разсеяно към приближаващата карета.
— Пътува насам. Пътят доста заобикаля, нали знаете — отвърна с равен глас той. — Може би не сте чули, че Мостът на рицарите е срутен…
Този път Бърн не клъвна на стръвта и рече само:
— Ма’елкот го иска в Желязната стая.
— Самият аз искам да го видя в Желязната стая — промърмори Тоа Сител.
— Имате ли представа къде е бил?
Херцогът сви раздразнено рамене.
— Изчезна от света. После отново се появи, този следобед. Нищо друго не мога да кажа.
Той въздъхна тихо, в очакване на язвителните нападки на Бърн. Дори не можеше да му отвърне подобаващо — Котките си бяха свършили работата. Макар актирите да бяха избягали, Ма’елкот знаеше къде се намират и можеше да протегне ръка и да ги сграбчи по всяко време, а заклинателят, който ги беше защитавал, в този момент лежеше на олтара в Желязната стая.
Кралските очи, от друга страна, не бяха открили следите на Каин. Стигна се дотам някаква елфска мадам от Града на пришълците да му свърши работата. По детски ехидният Бърн за нищо на света не би пропуснал възможността да му се подиграе, но този път Тоа Сител остана изненадан. Графът застана до него пред прозореца, облегна се на перваза и се загледа безизразно към тълпите, изпълващи Пътя на боговете.
— Нямам думи… — прошепна той. — Не ми стигат думите, за да опиша колко мразя този човек.
Тоа Сител се загледа в профила на Бърн — вече не тъй безупречен, обезобразен от отока на счупения му нос, и оцветен в алено от лъчите на залязващото слънце, — и с изненада усети как в гърдите му се размърда нещо като дружеско съчувствие.
— Може би Ма’елкот ще ви позволи да го убиете.
— Надявам се. Надявам се. Но… — Бърн се обърна към Тоа Сител и сви рамене. — Не знам. Притеснявам се, знаете ли? Имам усещането, че тук се случват твърде много неща, за които нямам никаква представа. Имам чувството, че нещата излизат от контрол. Не само за мен — за нас. За всички ни.
Тоа Сител го огледа за милионен път, но този път се почувства така, сякаш всъщност не го беше виждал досега. Бърн беше оцелял след разрушаването на Моста на рицарите само с няколко натъртвания — и с няколко шева на раните, нанесени му от момичето, което бе убил. Това неизменно напомняше за силата на Ма’елкот, която го защитаваше, напомняше, че Бърн беше фаворит на императора. Мъжествената му красота, силното тяло и грациозността на пантера, всичко това беше добре познато на Тоа Сител; новото бе неочакваната дълбочина на загрижеността му за Ма’елкот, може би загриженост за самата Империя. Предишния ден, може би дори и тази сутрин, Тоа Сител нямаше да се поколебае да заложи безсмъртната си душа, че Бърн е неспособен на чувства като тези, които току-що бе проявил.
През цялата изминала седмица той се беше чудил до каква степен омразата на Бърн към Каин е породена от ревността, от страха, че убиецът може да го измести в сърцето на императора. Сега се зачуди до каква степен собствената му изпълнена с презрение злоба към Бърн може да се е породила от същото това жалко чувство; все пак Бърн бе направен граф и получи командването на Сивите котки само преди няколко месеца, а Тоа Сител беше близък съветник и доверено лице на Ма’елкот.
„Колко е странно — помисли си той, — че аз, който си изкарвам хляба с доброто познаване на мисленето на хората, не мога да разбера самия себе си.“