— Самият аз изпитвам подобни чувства — рече Тоа Сител, вземайки внезапно решение. — Бърн, ние никога не сме били приятели. Не вярвам и че някога ще станем. Но смятам, че хабим твърде много време и енергия в дърлене и погаждане на номера един на друг — като съперници в любовен роман — и споровете между нас правят услуга на враговете ни. И двамата служим на императора по свой си начин; нека се примирим с това. Нека между нас настъпи мир.
Той протегна ръка на графа. Бърн я погледна така, сякаш тя представляваше някакво неестествено нещо, след което сви рамене и я стисна.
— Добре — рече той. — Мир.
Бърн се обърна отново към прозореца и се загледа замислено в късчето слънце, което все още се виждаше над хоризонта.
— Трябва да направим нещо с Каин. Знаеш ли, когато той изчезна така, си помислих… Ами помислих си, че ако никога повече не се появи, Ма’елкот просто ще ме остави да му взема главата. Но когато му казах, че онази кучка от Града на пришълците е поискала наградата за главата му, той се изсмя — с онзи негов покровителствен смях, нали се сещаш — и ми каза веднага щом се появи, да го изпратя в Желязната стая, сам. Мисля, че Ма’елкот го харесва, разбираш ли? Мисля, че дори е нещо повече от това. Между тях съществува нещо, което не мога да разбера, нещо дълбоко.
Тоа Сител кимна.
— Съгласен към. Миналата седмица Ма’елкот казваше, че ще остави Каин в твоите ръце. Според мен тогава говореше искрено, но сега не вярвам, че изобщо някога ще го направи. Виждал ли си го по време на работата му върху Великата творба?
— И различните Каиновци, на които се опитва да намери място?
— Да. След онази нощ в Сумрачната кула се занимаваше единствено с образите на Каин. В първата нощ, която Каин прекара тук, Ма’елкот го изследва магически. Оттогава се е превърнал в негова натрапчива мания. Каин е обсебил почти цялото му внимание; това е твърде неприятно и необяснимо.
— Трябваше да го убия още в „Залагащия пришълец“ — рече разсеяно Бърн, загледан през прозореца.
— Съгласен съм — рече Тоа Сител. — Но вече е твърде късно. Трябва да намерим начин да намалим влиянието му върху Ма’елкот. А за да постигнем това, трябва да открием как го е придобил. Какво знаеш за миналото на Каин?
Бърн сви рамене.
— Същите истории, които знаят всички. Но мога да ти кажа къде можем да потърсим повече информация — в Манастирите.
— Наистина ли?
— Да. Нали знаеш, че баща ми е монах? Непосветен. Та те са побъркани на тема архиви. Записват си всичко — и имам предвид абсолютно всичко.
— Да, и аз така съм чувал — рече замислено херцогът. — Дали ще ми позволят да прегледам архивите им?
— Обикновено не допускат никого — пазят ги в тайна. Но нали знаеш, че сега Манастирите не са твърде доволни от Каин…
Тоа Сител се наведе напред към прозореца и погледна надолу към сумрачния двор, докато обмисляше думите на Бърн. Долу петима тежко въоръжени придворни рицари стояха в готовност, докато едно Кралско око отключваше вратата на клетката в желязната карета. Дворът беше осветен от ярки факли. Дребничката фигура на Каин невъзмутимо излезе от сенките на стената на Сен-Даналин, като очевидно белезниците на китките и стоманените окови на глезените му изобщо не го притесняваха.
— Като че ли доста хора не са доволни от Каин — промърмори Тоа Сител. — Ела. Ще го изчакаме в Сумрачната кула.
11.
Привечер група конни полицаи се отправиха по Божия път на запад, подкарвайки тълпата пред себе си. Дочуха се гневни викове и оплаквания. Трябва ли да ги гонят от Стария град само защото се стъмва? Кой го е измислил това правило? Ма’елкот ли? Защо тия гадни копелета блъскат толкова грубо?
Улицата, и без това претъпкана, бързо се задръсти. Разплакаха се деца, премазани между по-едрите възрастни. Мъже и жени викаха на конните полицаи да са по-внимателни, защото нараняват хората, но капитанът им и без това беше изнервен. Искаше му се проблемите, които усещаше, че приближават, да избухнат на северния бряг, а не в неговия квартал. Той нареди на хората си да бутат по-упорито. Колкото по-бързо улиците на Стария град се изчистеха от тая паплач, толкова по-добре.
Не след дълго тълпата започна да се опъва.
Конете се натъкнаха на плътна противодействаща маса — телата на хора, каменари и първородни бяха наблъскани толкова нагъсто, сякаш представляваха един организъм. Едно огре вдигна с дългите си криви пръсти объл камък от калдъръма и го метна срещу капитана. Не успя да улучи, но тълпата с готовност възприе идеята.