Във въздуха захвърчаха камъни, а конните полицаи започнаха да размахват здрави сопи, които стоварваха по раменете и главите на околните.
Някой в тълпата изкрещя:
— Защо биете нас? Защо не търсите проклетите актири, от които би трябвало да ни пазите?
Друг му отговори:
— Защото получават заповедите си от самите проклети актири, затова! Защо не зададем тоя въпрос на шибания Ма’елкот, а?
Капитанът бързо нареди предателят агитатор да бъде арестуван веднага, но като че ли никой не го беше видял. Към общия хор се включиха още гласове:
— Актир! Актир! Да питаме Ма’елкот!
Първите двама души — човекът, който попита, и другият, който му отговори — бяха Поданици на Кант. Доволни от свършената работа, те си проправиха с лакти път към близката странична уличка, окуражавайки тълпата със скандирания: „Ак-тир! Ак-тир!“. Когато двамата се изгубиха в сумрака, тълпата вече беше подела рефрена.
Виковете отекваха все по-гръмогласно и застрашително:
— Ак… ТИР! Ак… ТИР!
Хората се притискаха един в друг, напираха към конете и постепенно ги принуждаваха да се отдръпват назад по Божия път.
Щом тълпата осъзна, че може да се движи в тази посока, тя стана неуправляема.
Капитанът можеше да изтегли войниците си назад в боен ред и да запази донякъде контрол над ситуацията. Можеше да нареди на хората си да нападнат с всички сили, да повалят неколцина души с мечовете си и тоягите и може би щеше да потуши надигащия се бунт. Но той не направи нито едно от двете неща. Млад и неопитен, той се поколеба и изкрещя на хората си да задържат позициите си, защото това му се струваше единственото правилно решение. Отстъплението означаваше позор, а той просто не намираше сили да нареди на хората си да се нахвърлят върху народа, който се бяха заклели да защитават. Поколеба се и изгуби.
Внезапно един от полицаите беше смъкнат от коня му; той изчезна под юмруците и ритащите крака на заобиколилата го тълпа. Надигна се мощен рев, като от гърлото на огромен кръвожаден звяр, който е надушил мириса на кръв.
Една лека, внимателно насочена промяна във вниманието на тълпата — и това вече не беше тълпа, не беше множество от отделни личности, случайно озовали се един до друг на тази улица в този ден. Всеки мъж, всяка жена, джудже или елф, огрило или духче се бяха превърнали в отделни клетки на едно гигантско кошерно съзнание, наподобяващо единен организъм — организъм, който е гладен.
В следващата секунда още един полицай беше свален от коня, после още един. Строят се разпадна и ездачите се разбягаха под дъжд от камъни и подигравателни викове.
С падането на нощта тълпата беше завладяла пътя. Пламъците на горящите сгради бяха нейното слънце, а магазините на богатите щяха да се превърнат в нейна трапеза.
Тя беше гладна и разполагаше с цялата нощ, за да си намери храна.
12.
Двама придворни рицари го бутнаха пред себе си в Движещата се стая. Преди да влязат, единият от тях подръпна въженцето на камбанката за деветия етаж. От шахтата се чу плясък на камшик, последван от слабото скърцане на насмолено въже; огретата натиснаха прътите на колелото и Движещата се стая започна да се издига нагоре.
Каин стоеше безмълвно, стиснал ръце зад гърба си и избягвайки погледите на войниците. Те от своя страна го наблюдаваха напрегнато, като от време на време облизваха нервно потта от горните си устни, а ръцете им бяха овлажнели от здравото стискане на дръжките на мечовете им. Мъжете познаваха репутацията му и не искаха да рискуват. Веднъж той раздрънка веригите на оковите си само за да ги накара да подскочат; те не го разочароваха. Той се изсмя тихо и невесело.
Чувстваше се твърде стар, за да се смее.
Стар и уплашен — не се боеше за себе си, за собствения си живот. Винаги бе знаел, че ще умре в Отвъдие. Имаше няколко дни, за да свикне с идеята, че ще умре скоро, още сега, ще умре като Талан, като свещеника на Рудукириш в Ритуала на прераждането; ще умре, защото напълно го превъзхождаха.
Боеше се, че по някакъв начин ще обърка нещата.
На пясъка в Медния стадион беше действал без колебание, защото целта му се намираше пред очите му и пътеката между него и мястото, на което трябваше да се озове, беше материална, истинска пътека от кал и камък.
Но сега, макар целта му да пламтеше като слънце пред очите му — Шана в безопасност на Земята — пътеката от тук до там представляваше просто гъста мъгла от възможности. Той се намираше твърде далеч от целта, за да предпочете единствено безопасните пътища за постигането ѝ. Дълбоко в сърцето си той знаеше, че само една от милионите възможности минава през оцеляването на Шана. Но дори тази самотна безопасна пътека беше осеяна с подвижни пясъци и ями, заредени с наострени колове, и по нея бродеха чудовища, жадуващи смъртта ѝ.