„Малка крачка към светлината — каза си той и продължи с останалите подобни мантри: — Придай си вид, че знаеш какво правиш. Никога не показвай страха си пред тях.“
Дебелата греда на деветия етаж се плъзна покрай вратата на Движещата се стая и се спря; посрещнаха ги други двама придворни рицари. Първият войник, който излезе навън, трябваше да повдигне крак, но след всеки, който излизаше, кабината се надигаше с няколко инча. Когато дойде ред на Каин, се наложи да му помогнат да слезе. Стоманеният прът, който свързваше оковите на краката му, не му позволяваше да прави големи крачки.
Рицарите казаха паролата на охраната пред вратата, водеща към Сумрачната кула, след което свалиха оковите. Очакваше ги продължително изкачване по витото стълбище.
Докато се качваше нагоре, обграден от двама войници отпред и двама отзад, Каин започна постепенно да усеща миризмата — електрически мирис на нагрят метал, от който му загорча на гърлото. Когато се приближиха към края на стълбите, към отворената врата, той долови и лек полъх на сяра и разложение, сякаш наблизо имаше труп, полумумифициран от вулканични изпарения.
В стаята след края на стълбището стояха двама мъже, осветени от потрепващия пламък на фенер, и наблюдаваха приближаването му — Тоа Сител и…
— Здрасти, Бърн — изрече Каин насмешливо, преструвайки се на радостен. — А аз се чудех откъде идва тая миризма.
— Продължавай да се смееш, шибаняко — отвърна Бърн с равен глас. — И твоят ред ще дойде.
— И майка ми винаги казваше това.
Тоа Сител се обърна към водача на рицарите.
— Развържи му ръцете — рече той с равен глас.
Войникът се намръщи.
— Сигурен ли сте…?
— Такова е желанието на Ма’елкот. Освободете го и си вървете.
Войникът сви рамене и отключи белезниците, след което заедно с другарите си тръгна надолу по стълбището. Каин се вслушваше в стъпките им, докато демонстративно късаше парченцата кожа, обелени от грубите ръбове на белезниците.
— Къде беше през последните два дни? — попита настоятелно Тоа Сител.
Каин не му обърна никакво внимание, а просто се приближи до прозореца и надникна навън. Заедно със здрача се бяха струпали и облаци, които сияеха в червено, отразявайки светлината на пожарите. Вятърът носеше далечни викове; в някои от тях отчетливо се долавяха скандиранията „Ак-тир… Ак-тир…“.
Поданиците изпълняваха тяхната част от споразумението; да можеше и той да получи поне малка възможност да изпълни своята…
— Хубав изглед — рече той.
— Очаквам отговор — изръмжа Тоа Сител толкова разгорещено, че Каин се изненада.
Той се обърна и седна на перваза на прозореца, поглеждайки към скритите в сянката лица на враговете си.
— Ето какво, херцоже. Не съм длъжен да ти казвам нищо. Можеш да получиш отговорите от Ма’елкот, стига да сметне, че си ги заслужил.
Бърн пристъпи напред и ръката му се плъзна по гърдите към рамото, над което стърчеше дръжката на Косал.
— Дребно копеле такова. Още сега ще ти видя сметката.
— Изглеждаш ми леко вдървен, Бърн. Да не би Талан да те е резнала тук-таме?
Бледите очи на Бърн потъмняха застрашително, но гласът му прозвуча спокойно.
— Така ли ѝ беше името? Умря, преди да успее да ми го каже. Последните ѝ думи бяха: „Моля те, Бърн, изчукай ме като животно.“
Каин поклати глава и положи всички усилия оголването на зъбите му да мине за усмивка.
— Такова бебе си. Жалко, че мога да те убия само веднъж.
Бърн направи още една крачка напред. Каин се ухили и вдигна ръце, завъртайки ги насам и натам, сякаш му показва бижутата си.
— Твърде късно. Трябваше да ме довършиш, докато ръцете ми все още бяха оковани. Тогава може би имаше някакъв шанс.
Той се облегна отпуснато на перваза. Достатъчно бе Бърн да се хвърли срещу него и Каин беше уверен, че ще успее да го преметне през прозореца. „Да видим дали този твой Щит ще свърши работа, когато се стовариш на улицата от такава височина.“
Тоа Сител постави успокояващо ръка на рамото на Бърн.
— Отговори от Ма’елкот? — каза той. — Да не искаш да кажеш, че Ма’елкот знае? Че търсенето ми е било нещо като развлечение? Или че е част от някаква по-мащабна игра?