„Хей, защо не? — помисли си Каин. — Объркай врага.“
— Не се ядосвай, Тоа Сител. Както може би си чувал, неведоми са пътищата божии.
— Играе си с теб — каза Бърн. — Това не е в стила на Ма’елкот. Той винаги е откровен с нас, и ти го знаеш много добре.
Погледът на Каин прескочи от единия към другия. Откога Бърн и Тоа Сител са се превърнали в „нас“?
Това беше достатъчно, за да накара стомаха му да се свие.
Той кимна към масивната черна желязна врата, която заемаше по-голямата част от северната стена. Повърхността ѝ беше обсипана с блещукащи сребърни руни.
— Вътре ли е Ма’елкот?
Бърн се подсмихна.
— Не е сам…
Тоа Сител му изшътка да мълчи.
— Нека сам го научи.
Устата на Каин пресъхна и се смрази, сякаш бе вдъхнал въздуха на арктическа пустиня. Кръвта зашумя в ушите му.
— Палас… — промърмори той и за един безкраен миг между два удара на сърцето му в съзнанието му се появиха кървавите образи на полузабравените разкази за Желязната стая.
Нямаше кръчма в Анхана, а може би в цялата Империя, където споменаването ѝ да не породи неприятни тръпки и да не те накара да настръхнеш в топлата нощ. Притеснението му щеше да е далеч по-малко, ако я бяха откарали в Театъра на истината.
Но от друга страна, мисълта, че трябва да влезе вътре сам, не го притесняваше въобще, не и ако това щеше да му даде дори най-малката възможност да ѝ помогне.
Той се отблъсна от перваза, но Бърн и Тоа Сител му препречиха пътя към вратата.
— Когато Ма’елкот пожелае компанията ти, той ще те повика — рече херцогът.
— Добре ще е да се махнеш от пътя ми — отвърна Каин.
— Чакай, докато не те повикат — каза Бърн и пристъпи напред, извисявайки се над Каин. — Той не обича да го прекъсват.
Каин надникна в ледено сините очи на Бърн. Той се намираше толкова близко, че с едно завъртане на главата можеше да забие зъби в гърлото му. Макар познатата ярост все още да гореше в гърдите му и жаждата да откъсне крайниците на Бърн от тялото все още да не бе утихнала, той беше далеч от мисълта да направи нещо също толкова безразсъдно и глупаво, като онова, което бе направил в игралната зала на Киърандел. Вместо това откри в себе си хладна пресметливост и устрем към целта — всичко заради Шана.
— Забавно е как само за два дни нещата толкова са се променили — изрече той нехайно. — Дори мога да си представя бъдеще, в което ти, Бърн, оживяваш до утрешния ден.
Бърн изсумтя презрително, облъхвайки Каин с дъх на месо.
— Просто стой далеч от проклетата врата.
Каин се наведе настрани и погледна намръщено към вратата покрай рамото на Бърн.
— Коя, онази ли? — Стрелна Тоа Сител с развеселен поглед, протегна ръка и потупа с два пръста херцога по гърдите. — Хей, Тоа Сител, не ми ли каза веднъж никога да не се надявам, че ще се озовеш в обсега на ръцете ми?
За части от секундата херцогът остана като вцепенен, спомняйки си смъртта на Крийл в Манастира. Това беше достатъчно за Каин, за да го изблъска от пътя си и да се шмугне покрай рамото на Бърн.
За миг се озова до вратата, сграбчи огромната халка във вид на змия и я повдигна, пъшкайки от усилието…
— Каин, недей! — изпъшка зад гърба му Бърн и в гласа му прозвуча истинска паника, която накара Каин да се усмихне.
Той погледна назад през рамо — Бърн и Тоа Сител стояха по местата си с пребледнели лица, протегнали ръце, сякаш искаха да го спрат, но не смееха да помръднат от страх да не би движенията им да го накарат да пусне халката.
— Не знаеш… — рече Тоа Сител с дрезгав глас, — не знаеш какво може да има вътре…!
— Мамка му — рече Каин през смях. — Добре, спокойно, бебета такива. Няма да почукам.
Вместо това направо отвори вратата.
Отвътре се разнесе вонята на кръв и стари изпражнения, измити със солена вода. От разположените по ъглите мангали миришеше на кедър. Таванът беше достатъчно висок, за да могат стъпките на Каин да отекнат в стаята, но когато Ма’елкот се изправи и величествено се обърна към вратата, помещението като че ли се сви като отминаващ сън — сякаш в него нямаше кътче, до което да не достига ръката на императора.
— Каин. Влез. Затвори вратата след себе си.
Каин хвърли бърз поглед през рамо към Бърн и Тоа Сител. И двамата изглеждаха изпълнени с благоговение и същевременно смъртно разтревожени и обзети от подозрение.
Той им намигна и влезе вътре.
13.
Вратата се затръшна зад гърба му и цялата стая иззвъня като гонг.
Ма’елкот пристъпи към него и гласът му прогърмя: